На другия ден Аполон благодари сърдечно на двамата си незаменими телохранители и побратими. А през нощта двамата князе Кузин се приготвиха за последното пътуване. Чак към два през нощта от гаража на Саид бей тихо се измъкна неговият луксозен автомобил, с личният шофьор на Саид бей зад волана. Отзад бяха княз Алекс и синът му. След няколко предпазливи завоя колата се понесе към тихия залив, скрит между крайбрежните храсти на около сто и петдесет километра от Тифлис.
Аполон вече изглеждаше малко по-добре и по-спокоен, ала щом наближиха брега, нещо започна да го притеснява. Не спираше да се взира през прозореца на колата, въпреки че наоколо всичко тънеше в непрогледен мрак.
— Не се притеснявай. Сега е толкова късно, че тя сигурно спи… — обади се княз Алекс, защото никак не му беше трудно да се досети какви желания в момента измъчват сърцето на сина му.
— Да, зная, но…
— Но не знаеш че съвсем сама е слязла от планините чак до Тифлис, рискувайки живота си, с твърдото намерение да се опита да ти помогне по някакъв начин. Знаеше ли това?
— Да, но го научих съвсем наскоро. Сахин ми разказа за нейните подвизи.
— Толкова храбра жена не бях срещал досега.
— О, ти още нищо не знаеш за опасния й характер! — възкликна Аполон.
Княз Алекс се разсмя от сърце.
— А пък малкият Кубик ти е одрал кожата!
Аполон се извърна от прозореца.
— Не мога да ти обясня, папа, колко съм щастлив, че с Кити имаме такъв прекрасен син!
— Напълно те разбирам. Ако ти бе родила чуждо дете, щеше ли да го обичаш толкова всеотдайно?
— А пък аз все си повтарям, че не е редно един мъж толкова да се вживява около тези проблеми, но излиза, че съм се опитвал да се самозалъгвам.
— Да, ти много си изпатил, но не може да се каже, че и на нея й е било лесно… — въздъхна старият княз.
— Именно затова не искам тя да страда.
— Ако ти и Кити съумеете да преживеете оставащите ви години така спокойно и щастливо, както успяхме ние двамата с майка ти, повече няма какво да желаеш, синко.
— Да, това пожелание е много добро. Благодаря, папа — тихо промълви Аполон и отново се обърна към прозореца на автомобила. Погледът му се впери в мрака навън.
Изведнъж младият мъж се сепна. Стори му се, че бе съзрял някаква неясна, далечна светлинна в мрака. Нима идваше от борда на „Южна звезда“, където го очакваха Кити и Кубик — най-скъпите на сърцето му същества, които доскоро не се надяваше повече да зърне…
— Между другото, погрижих се да натоварят на борда на „Южна звезда“ още една твоя любима. Досещаш ли се за името й?
— Леда! Но как успя да я доведеш чак до тук?
— Не съм я довел аз, а Сахин. Успял е да я измъкне от Шура.
— Никога дори не ми се бе присънвало такова щастие! — Лицето на Аполон засия от щастие. — Готов съм да се обзаложа, че никой в Шура не е успял да се задържи на седлото й.
— Да, така се говори, но въпреки това комисарят на гарнизона в Шура не искал да се раздели с Леда. Сега в цял Кавказ може би са останали само една дузина кобили от великолепната кабардинска порода, затова ще бъде престъпление, ако я подарим на болшевиките!
— Но нещо не разбирам, папа… Ти си наредил на Сахин и останалите джигити от Дарго да доведат Леда чак тук, в Поти. Нима още от самото начало си бил напълно убеден, че ще успееш да ме измъкнеш от затвора в Тифлис?
— Да, разбира се.
— Откъде черпиш тази увереност?
— Не е увереност, а решимост. Бях длъжен на всяка цена, независимо от жертвите и усилията, да те измъкна от болшевишкия плен. Готов бях дори да пожертвам своя живот, за да спася твоя. И не само аз бях решен на такава саможертва, синко.
— Благодаря ти — прошепна Аполон. — За всичко, което направи за мен, съм ти толкова благодарен, че не зная как да го изкажа с думи… И за Леда искам да ти благодаря. Толкова много сме преживели заедно… Неведнъж ме е спасявала от гибел, като ме е измъквала с бясно препускане от най-ожесточените сражения по всички фронтове.
Когато Аполон се появи на прага, Кити приспиваше Кубик в каютата, запазена на яхтата за нея от княз Алекс. Детето се бе сепнало от някакъв шум, може би от автомобила на брега, и се бе разплакало. През цялата нощ Кубик се мяташе неспокойно върху тясната койка, като че ли усещаше напрежението, опъващо нервите на майка му.
Но най-много я изненада видът му — Аполон съвсем не приличаше на изнемощял смъртник, както наричаха осъдените на разстрел или обесване. Ала забеляза промените по лицето и тялото му веднага, щом впи невярващия си поглед в него — под очите му още си личаха тъмните сенки, а освен това беше толкова отслабнал, че смаяната графиня се изплаши да не би да се строполи в краката й. Да, ето че ръцете му, коленете му, дори раменете му се разтресоха неудържимо, очите му плувнаха в сълзи, готови да бликнат още в следващия миг. В нея вече нямаше капка съмнение, че е бил жестоко измъчван. Той дори се олюля, докато пристъпваше несигурно към нея. Но нали беше жив! Жив и оцелял и отново бяха заедно! Този път завинаги!