В тези кошмарни седмици, след пробива на Южния фронт при река Манич и след последвалото превземане на Харков от червените, на оцелелите им се струваше, че милосърдието беше изчезнало от лицето на земята, а небесните сили завинаги се бяха отвърнали от грижите за злощастните бегълци.
Човешкият разум, скован от несекващите злочестини, понякога, макар и доста рядко, се пробуждаше от този кошмарен сън, за да си зададе въпроса: „Как е възможно да се случи всичко това?“ През последните пет и половина години — откакто Русия бе въвлечена в Световната война — животът на Аполон Кузин бе един низ от мрачни мигове. Или отдаваше чест пред пресния гроб на поредния загинал от ескадрона или полка, или крачеше със свъсени вежди между камарите от трупове на старци и деца, вледенени от зимните студове или пък разложени от летните жеги, или изслушваше мълчаливо хлипащите очевидци на поредното зверско клане… Да, това бе точната дума, защото в степите вече не се водеха истински, достойни битки за някакви идеали, а се разиграваше безумна кървава вакханалия, неописуема касапница между освирепели човекоподобни зверове.
За Аполон, както и за всички мъже, сражаващи се независимо на чия страна в Гражданската война, нямаше друго спасение, освен да привиква с озъбеното лице на смъртта, като постепенно си създава вътрешна защита срещу мъката, страданията и отчаянието. Иначе никой, дори и такъв силен духом мъж като Аполон Кузин, не би могъл да опази разсъдъка си след кошмарните гледки по пътя между Харков и Ростов на Дон, буквално осеян с трупове на цивилни и на войници от полковете на червените и белите.
Когато най-после се добраха до Таганрог, една от най-близките до Ростов железопътни гари, войниците от ескадрона бяха безкрайно изтощени от надбягването със смъртта. Неколцина от офицерите бяха ранени. Но за щастие раните им не се оказаха смъртоносни. Което бе още едно доказателство за умението им да оцеляват, при това в най-опасните сражения, както е по време на отстъпление. Сега целият личен състав с нетърпение очакваше посрещането на коледните празници в Таганрог. Най-после се задаваше дълго жадуваният отдих, който бе за тях като глътката въздух за давещия. Но вместо за въздух, брадясалите, изнурени и озлобени мъже копнееха само за чисто легло, за нощи без престрелки, за обилна трапеза с повече водка, за се опитат поне за няколко часа да забравят преживяното.
Но още не бяха наближили северните покрайнини на Таганрог, когато полковник Пьотр Радишевски свика старшите офицери, за да оповести, че се налага да се раздели с ескадрона, макар и само за няколко дни.
— Утре рано ние двамата, аз и Сергей, трябва да потеглим за Баку, Необходимо е той да уреди там прехвърлянето на акциите си от местното дружество за добив на нефт. — При тези думи на графа Аполон учудено повдигна вежди, затова Пьотр побърза да добави: — Да, да, разбирам, че си озадачен от тази неочаквана промяна в плановете ни, но моля те, не искам точно сега да ми задаваш въпроси. Мога само да ви пожелая, господа офицери, весело посрещане на коледните празници, ако въобще това е възможно сега, в разгара на войната — унило въздъхна графът. — Няма как, длъжен съм да остана поне за два-три дни със Суата и децата — полугласно добави той.
— Да-а, сега вече те разбирам — бавно произнесе Аполон, зает с обмислянето на възможностите след заминаването на Пьотр. Въпреки че душата му бе загрубяла, а чувствителността му — притъпена след ужасните преживелици по време на отстъплението от Харков до Таганрог, капитан Кузин не можеше да си обясни как си позволяваше Пьотр да остави Кити сама точно на Коледа. Ала след малко тръсна глава и реши, че това, в края на краищата, не е негова работа. Пожела на Пьотр весело прекарване на празниците, дори го помоли да предаде поздравите му на Суата. После уморено отпи от чашата си, в която бе долял остатъка от съдържанието на последната скъпоценна бутилка коняк от избата на Мадам Зоя в Нижний. И точно тогава го споходи една неочаквано дръзка мисъл.