Двете конници останаха така две денонощия, разделени само от двадесет версти. Никой не бързаше да атакува пръв. Температурите бяха много под нулата, конете все по-често се подхлъзваха по заледената земя и затова опитните кавалерийски офицери не искаха да рискуват напразно. На всичкото отгоре червените не бяха така изтощени, както белите, които още не се бяха възстановили след изтощителния преход от района на Таганрог до бреговете на Манич. Но генерал Павлов знаеше също, че неговите сили се изчерпват с всеки изминал час заради отчайващата оскъдица в тила на войската. Нямаше друг изход, освен да рискува с фронтална атака, в която да хвърли всичките си ескадрони.
На следващата сутрин студът беше още по-свиреп, затова когато генерал Павлов спря белия си жребец в средата на лагера и извика: „На конете! По седлата!“, само половината от кавалеристите веднага изпълниха заповедта на командира на корпуса. Останалите ездачи се засуетиха около изтощените коне и изгубиха почти половин час, докато попълнят нестройните редици на ескадроните. В това време от север се върнаха разузнавачите, с тревожното съобщение, че в падината на петнадесет версти от лагера се е притаил в засада многочислен отряд от конници на противника. Генерал Павлов реши да се възползва от предимството на изненадващия удар и веднага се провикна:
— Саби вън! В атака! Ще накажем с оръжието си тези проклети кучи синове!
Но бялата кавалерия не успя да препусне в галоп — конете бяха толкова изтощени, че бе истинско чудо как въобще се понесоха в лек тръс към падината. Заради това фатално забавяне тъкмо на превала — малко преди да се разкрие пред очите на ездачите наклона към падината — отсреща внезапно изскочи първата вълна от вражеската конница. А зад нея, в далечината, откъм хоризонта се понесоха следващите вълни, с безчет пробляскващи в студената утрин стоманени остриета, размахвани от галопиращите будьоновци.
Конниците на генерал Павлов настръхнаха от тази заплашителна гледка, но дори за миг не намалиха темпото. Само изпънаха сабите напред, за атака, приведоха се над гривите и пришпориха конете. Единственото спасение за тях бе да атакуват, преди противникът да успее да се разгъне в ширина, за да не ги притисне по фланговете с превъзхождащите си сили. Трябваше да сразят предния ешелон със светкавичен, безмилостен пробив в центъра.
Само след секунди двете конници се сляха в невъобразимо объркано гигантско кълбо, многолико, задъхано, ревящо. Смъртоносните остриета проблясваха като хладни светкавици. Нямаше време дори да посягат към винтовките на гърбовете си. Нямаха сили да изкрещят за прегрупиране или отстъпление. Всеки бранеше живота си с бясно въртене на сабята, озъртайки се като подивял звяр да не би да получи удар отляво или отдясно. Снегът се обагри в червено, труповете на повалените конници от двете войски се смесваха с мятащите се в агония недоубити коне. Вече нямаше фронт, нямаше тил… Командирите бяха напълно безпомощни. Никой не чуваше заповедите им. Каретата на ескадроните се разкъсаха. Кавалеристите се биеха на хаотични групи. Вледенената степ се огласяше само от конския тропот, от свистенето на сабите, от предсмъртните хрипове. Само тук-там отекваха пистолетни изстрели.
Будьоновците удържаха първия щурм на белите конници и на свой ред започнаха да притискат белите по целия фронт на битката. Запотените въпреки кучешкия студ кавалеристи вече не обръщаха внимание кой ще попадне под копитата на подплашените коне. Никой не чуваше стенанията на умиращите — ако някой паднеше от седлото, следващите вълни от конници, чужди или свои, тутакси го стъпкваха. Отбраняващите се белогвардейци нямаха време дори да посегнат към маузерите в кобурите, затъкнати н коланите им, защото рискуваха да бъдат съсечени, ако дори за секунда престанат да въртят сабите над главите си.