— Не е изключено — кимна Пьотр. — Нали знаеш, че няма как да проверя каква е сега обстановката в имението?
— Аз мога да проверя вместо теб — заяви Аполон. Тонът му беше предпазлив, но все пак издаваше непоколебима увереност, че ще се справи с тази доста трудна и рискована мисия. — Можеш да бъдеш спокоен, че ще направя всичко, което е по силите ми. Почакай… дали първо да не проверя в пристанището на Новоросийск? Нали ме предупреди, че може да е сред колоните с емигрантите?
— Господи, не знам как да ти се отплатя… — В очите на Пьотр се появиха сълзи.
— Не е нужно. — Аполон с усилие преглътна. За нищо на света не биваше да се издава, и то точно сега. Дори не му остана време да се замисли дали някога досега бе виждал Пьотр просълзен. — Сега по-добре ще е да тръгваме, ако не искаме да бъдем пленени от врага. Ето, там долу се показа първият патрул на червените! Още малко и ще проникнат в Екатеринодар. Тръгвай, Пьотр! Веднага! Не, стой, забравих да те попитам… ще вземеш ли Толя със себе си?
Толя служеше като ординарец на полковник Радишевски. Предан младеж, родом от далечния Петербург, той нямаше къде да се укрие в тези краища, ако Пьотр би решил да го изостави на произвола на съдбата.
Пьотр веднага кимна.
— Разбира се, че ще го взема с мен. Той изгуби всичките си роднини, заради обиските на чекистите в дома им в Петербург. Сега е съвсем сам.
Аполон вдигна ръка и фамилиарно потупа Пьотр по рамото.
— Добре, тогава, крайно време е да потеглиш на юг. Дано успееш да стигнеш невредим при Суата и децата. За Кити не се безпокой. Дано Бог те закриля, Пьотр.
— Сбогом, Аполон — въздъхна Пьотр. — Но няма да призовавам Божията закрила, защото не ти е нужна. Ще се моля само за душите на враговете, които ще имат нещастието да се изпречат на пътя ти.
Подплашена от далечните изстрели, Леда неспокойно тръсна глава и зацвили. Аполон я погали по гривата и махна с ръка на Пьотр.
— Тогава да си пожелаем това лято да се срещнем в Париж, граф Радишевски.
Пьотр се усмихна тъжно.
— Дано се сбъднат думите ти. Бъди щастлив, Аполон Aлександрович — сбогува се той с приятеля си според старата руска традиция, след което обърна коня си и пое на югоизток. Толя, неговият предан ординарец, подкара кобилата след жребеца на графа.
Аполон, заедно с Карим и Сахин, веднага потегли на североизток. Трябваше да се скрият от приближаващите се червеноармейски отряди. На няколко версти от тях проблесна светлина. Можеше да бъде отражение от бинокъл… Двамата дагестанци, Карим и Сахин, пришпориха яростно конете си, а Аполон плътно ги следваше, яхнал Леда. Към края на този напрегнат ден тримата конници вече бяха вън от опасност, настрани от маршрута на главните сили на болшевиките. Нощта ги приюти в ласкавите си обятия. „Остават ми само два дни път до имението на Кити“, помисли си Аполон и се загърна в бурнуса, развяван от студения източен вятър.
Глава 7
Без въобще да подозира за тревогите и плановете на капитан Аполон Кузин, Шеста дивизия от Червената армия, командвана от генерал Берьозов, напредваше на изток и само за три седмици превзе Астраханска област. Никой не очакваше толкова бързо да бъде овладяна тази обширна равнина, но след поражението на белите край река Манич съпротивата на белогвардейците на изток от донските степи, командвани от генерал Ердели, беше вяла, а отбранителните им линии — недостатъчно укрепени и много разпокъсани. Навсякъде Бялата армия отстъпваше в безпорядък.
След Коледа не секваше потокът от бегълци, устремен към спасителното пристанище на Астрахан. Всички се надяваха да отплават с някой от претъпканите кораби по Каспийско море на юг, към Махачкала или още по-добре към далечно Баку. След разгрома на армиите на Колчак край Волга все повече дворяни изоставяха именията си и поемаха дългия път на емиграцията, като взимаха със себе си само децата и фамилните скъпоценности.
Имението на граф Радишевски, разположено недалеч от главния път, водещ на юг към Астрахан, беше препълнено с тълпи от окаяни бежанци. Покъртена от страданията на тези нещастници, Кити никому не отказваше подслон и храна. Наложи се двете просторни конюшни временно да бъдат преустроени за лагеруване на пришълците. Слугите устроиха полева кухня в един от ъглите. Запалиха огньове, донесоха одеяла, стъкмиха постели в сеновалите. Около всеки огън се скупчваха по около двадесетина от бегълците, загърнати кой с каквото бе успял да докопа. Но въпреки че хората от имението посрещаха радушно всеки новодошъл и се грижеха да получи топла храна и място за пренощуване, никой не оставаше за повече от едно денонощие. Изплашените хора бързаха да поемат по дългия път на юг, защото не искаха да бъдат застигнати от предните отряди на Червената армия. По-заможните поемаха по-рискования, но по-къс маршрут към черноморските пристанища, откъдето можеха да отплават с някой от корабите към Турция и оттам за Франция. Кити ги изпращаше със замислен поглед. Знаеше, че ще настъпи и нейният час, когато ще трябва да изостави имението и да поеме пи пътя към Новоросийск. Но непрекъснато отлагаше датата на заминаването си.