Може би защото всеки път, когато по пътя се задаваше фигура на кавалерийски офицер, нещо трепваше в гърдите й. Графинята продължаваше да се взира в силуета, докато накрая се убеждаваше с тъжна въздишка, че и този път се е припознала. Не, не беше Аполон Кузин. Но може пък да пристигне на следващата сутрин. Или след няколко дни. Тя продължаваше да чака.
По едно време плъзнаха слухове, че белогвардейците начело с генерал Ердели спечелили решителна битка и най после преустановили напредването на червените. Говореше се дори, че белите полкове са преминали в контра атака.
Една вечер, към края на февруари, след дълъг, изморителен ден в импровизираната амбулатория, изтощена, Кити се задоволи само с малко супа и побърза да се прибере и стаята си на горния етаж. Още от сутринта се чувстваше много отпаднала. Не знаеше на какво се дължи това, но преди вечерята тя не бе сложила дори един залък в устата си. Помисли си, че състоянието й се дължи на преумората от последните две седмици, през които грижите по настаняването и изхранването на непрекъснато прииждащите бежанци поглъщаше цялото й време.
По-късно, докато лежеше в леглото, напразно очакваща съня, я прониза едно неочаквано прозрение. Прилошаванията, които зачестиха през последните няколко дни, не бяха причинени от преумората и напрегнатото й всекидневие. Причината беше съвсем друга — тя беше бременна!
Най-учудващото бе обаче това, че не изпитваше никакво разкаяние, камо ли угризения. Дори напротив, това откритие я оживи и въодушеви. Защото нямаше съмнение, че детето е от Аполон. Веднага притисна длани към корема си, за да се опита да си представи как в нея се заражда нов живот. Малкото същество, плод на онези безумни декемврийски нощи. Разчувствана, тя тихо прошепна: „Ще те обичам, мъничко мое, така, както обичам баща ти…“
Въобще не й хрумна, че надали можеше да се намери по-неподходящо време за раждането и оглеждането на дете, когато всичко наоколо се сгромолясваше с трясък и никой не можеше да бъде сигурен в утрешния ден. За Кити сега само едно бе от значение — тя можеше да бъде обичана, можеше да има деца, можеше да стане майка.
Изминаха още два дни. Потокът от бежанци постепенно намаляваше, докато накрая секна съвсем. Павел, който бе изпратен от графинята в Астрахан с писмо до търговеца, който досега изкупуваше житото от имението на граф Радишевски, се върна с празни ръце. Вече нямало дори помен от търговската къща „Ешлов и синове“. Търговецът потеглил с цялото си семейство към далечния Константинопол.
Странно, но именно това съобщение подсказа на Кити, че вероятността от пристигането на болшевиките в техния затънтен край е напълно реална и че опасността вече чука на вратата. Досега тя си бе въобразявала, че злото ще ги отмине, че в последния миг нещо ще се случи и че в имението нищо няма да се промени. Може би просто не й се искаше да изоставя дома си… Но след като се замисли, младата жена разбра, че има и друга причина — през цялото време досега тя се бе надявала тайно, скришно дори от себе си, да дочака завръщането на Аполон. Да напусне имението, означаваше за нея да се прости с надеждата някога да го зърне отново. Може би всичко това бе само един романтичен блян, от онези, по които вехнат невръстните девойки. Въпреки че се досещаше колко наивна бе тази надежда, Кити продължаваше да копнее по него. Сега за нея нямаше нищо по-важно от това Аполон Кузин да бъде с нея и с детето. С тяхното дете.
„Само още няколко дни… — повтаряше си графинята. — Ще изчакам още три, най-много четири дни… и ако и тогава не получа поне някаква вест от него, е, тогава ще трябва да напусна имението…“