— Стига сме разговаряли за бъдещето, мила графиньо. Въпреки че пред нас се разкриват бляскави перспективи, няма да е зле да съсредоточим вниманието си върху много по-прозаичното настояще. След като тази вечер сте моя гостенка, защо да не се възползваме от удобния случай. И без това се нуждая от вашите съвети по някои по-деликатни въпроси. Ето например, според вас, редно ли е един полковник да бъде настанен на стола отдясно на моя или е необходимо, примерно казано, да бъде отдадено предпочитание на един генерал-лейтенант? Все пак нали във всяка армия трябва да се спазва стриктно принципът на старшинството?
С тези думи генералът с широк жест покани пребледнялата графиня да се приближи до масата, отрупана с трофейно шампанско, коняк, ликьори и много блюда с деликатеси от кухнята на хотела, превърнат от червените в щаб на Шеста дивизия. На светлината на свещите златните свещници, сребърните прибори, майсенският порцелан и оловният кристал искряха в целия си блясък.
Тя обаче остана скована до стената, жадуваща час по-скоро да приключи това изискано мъчение, за да се прибере в стаята, да остане най-сетне насаме, да залости вратата, да се сгуши в леглото и да се наплаче до разсъмване Но почти веднага я сепна гласът на генерала:
— Мога ли да ви наричам Катерина? Нали не след дълго ще станем… хм, как точно би трябвало да кажа… интимни приятели?
Кити се изчерви от грубия му намек и й се прииска веднага да избяга някъде навън, нямаше значение къде, само и само да се махне по-далеч от този омразен хотел, по-далече от Ставропол. За нейно щастие хладната разсъдливост не след дълго измести моментния импулс да избяга накъдето й видят очите. Нали щяха да я заловят още преди да се е добрала до централното фоайе на хотела?
— Да — глухо промълви сломената графиня, докато се опитваше да събере малкото душевни сили, които й бяха останали.
— Е, щом така се разбираме, тогава пък ти можеш да ме наричаш Дмитрий.
Кити едва не се задави, щом узна с каква „чест“ току що бе удостоена.
— А сега — продължи генералът, без да обръща внимание на мълчанието й, — бих искал да продължим със следващата тънкост. В какъв ред ще е най-изискано да ни сервира прислугата? Дали първо да ни поднесат предястията по нашия руски маниер или да отдадем предпочитание на френския стил на сервиране, тоест първо супата? Ами салатите? Дали да ги поръчаме да ги поставят в отделни чинии, както правят французите?
— Супите се сервират след ордьоврите, както ги наричат във Франция. А салатите не се поднасят отделно.
— Сигурна ли си? — Генералът вече твърдо бе решил да премине на „ти“.
— Винаги се сервира в този ред.
Берьозов притисна пръсти към веждите си и за миг затвори очи.
— Да, да, разбира се, точно така беше. Как можа да ми изскочи от ума?
В отговора й най-много го подразни думата „винаги“. Намекът беше пределно ясен — в техния род така се е сервирало открай време. За разлика от неговия. Обзе го дива ярост и стремеж още сега, тук, в този изискано подреден салон, да се нахвърли върху нея, за да й даде да се разбере кой всъщност е сега господарят на положението.
Помогна му единствено отдавна придобитото чувство за военна дисциплина, както и вродената му способност да се самообуздава. Вече нямаше съмнение, че тя ще се окаже костелив орех.
За пръв път му се случваше да попадне на жена, която не беше лекомислена кокетка, способна само да хленчи сърцераздирателно или да онемява глупаво, или пък да се киска престорено на всяка негова реплика. Тази млада особа очевидно отказваше да се вмести в която и да е от категориите, според които той бе свикнал да класифицира жените. Интересно предизвикателство, каза си той, развеселен от хрумването си, че един висш офицер като него не заслужава да си губи времето с празноглави и лесни противници, та било то и жени. Но склонността на генерала да поддържа спортсменски дух на борбата съвсем не бе неизчерпаема. Колкото и загадъчно и любопитно предизвикателство да бе за него тази прелестна графиня, в неговия духовен свят нямаше място за други победители, освен за самия него. Иначе генерал Берьозов никога не би се добрал до толкова висок пост в действащата армия. Свикнал бе да получава това, което желаеше, независимо от загубите. По този въпрос нямаше абсолютно никакви скрупули, което обясняваше защо самият той не знаеше броя на безименните гробове, с които бе осеян неговия път към властта.
— Ами какво да правя с цветята? — продължи той с престорено любезен тон веднага след като успя да възвърне самообладанието си.