Глава 8
Придружаван само от Карим и Сахин, Аполон пристигна в имението на граф Радишевски на третия ден след заминаването си от Екатеринодар. В цялата околност цареше пълен хаос. Пътищата бяха задръстени от бегълци. Всички се стремяха ден по-скоро да се доберат до черноморското крайбрежие, за да се опитат да се промъкнат на някой от корабите, готови да отплават за чужбина. На няколко пъти на Аполон и двамата му спътници се наложи да се спасяват в последния момент от изчакващите и засада червеноармейски патрули. Последния ден преди да пристигнат в имението, където би трябвало да ги очаква графинята, тримата конници преустановиха пътуването през деня. Изминаха последните четиридесет версти под прикритието на нощния мрак, защото през деня навред беше пълно с постове на Червената армия.
Аполон не преставаше да се тревожи. Очевидно беше, че Астраханска област вече бе под властта на болшевиките. Войските им по пътищата бяха толкова многобройни, край всяко по-голямо селище имаше техни полеви лагери и биваци, така че нямаше място за съмнение — новата власт бе проникнала дори в този затънтен край на необятната Русия. Веднага следваха логичните опасения, едно от друго по-плашещи. Дали Кити е успяла да избяга навреме? Или още е в имението, скрита и в безопасност? Нима е възможно болшевиките да пропуснат едно тъй обширно и богато имение? Нали първата им работа навсякъде беше да разстрелят противниците на режима, а след това се захващаха, без да губят нито ден дори, с ограбването на всичко по-ценно? Особено стръвно нападаха имотите на бившите дворяни. Кое можеше да гарантира на Аполон Кузин, че съдбата на имотите на граф Радишевски ще бъде по-различна от тази на останалите руски аристократи?
След всяко разминаване по пътищата с многобройните болшевишки отряди Аполон губеше все повече надеждите си за благоприятен изход от това напрегнато пътуване, изтерзан от тревожни предчувствия, които не го напускаха нито през деня, нито през нощта. Още преди две години и три месеца, когато бе избухнала болшевишката революция, княз Аполон Кузин така и не успя да се примири с невъобразимо жестоката действителност. Още при царската власт, когато воюваше като кавалерийски офицер на фронта срещу германците, Аполон отлично съзнаваше, че може да загине в следващата атака или да загуби скъпи бойни другари, ала за него това бе в реда на нещата, част от суровия воински дълг на синовете на велика Русия. Нали всеки офицер бе положил клетва пред Бога, Царя и Отечеството, че ще се пожертва, ако се наложи да брани с кръвта си свободата на родината.
Но тогава всичко си беше на мястото, а сега… сега напред само хаос, безнадеждност и мрак. Откъде можеше да се досети, че заради една бутилка шампанско — онази, която бе пресушил към края на вечерта в имението на Пьотр както и заради краткотрайното щастие в спалнята на Кити, сега животът му ще се преобърне така драматично и непредвидимо? От онези фатални декемврийски дни и нощи, когато той дори за минута не напусна нейната спалня, бледият лик на графиня Радишевска отказваше да напусне мислите му, без значение какво се случваше около него. А сега, когато най-после се бе решил отново да я потърси, когато бе длъжен да я намери и спаси, и то по заръка на нейния съпруг, който поради някакъв трагичен или комичен каприз на съдбата едва ли не сам я тикаше в ръцете му, мрачните демони на войната бяха в състояние да осуетят всичките му планове и блянове.
Защото с всяка верста, оставаща зад гърба на тримата смълчани, плътно загърнати в бурнусите и в папахите си ездачи, в душата му все повече покълваха черни съмнения дали наистина ще я завари невредима и недокосната от нашественика. Вече нямаше следа от прочутото му безгрижие и насмешливо отношение към опасностите и смъртта, с което досега се славеше сред белогвардейските офицери по целия Южен фронт.
На фона на розовеещото на изток небе, в мразовитата мартенска утрин, Аполон отби кобилата си към познатата до болка дълга алея с оголени липи от двете страни. Нежна тревога сковаваше сърцето му. Никак не му хареса гробовното мълчание, с което го посрещна обширния парк пред къщата. Дори още от зейналата порта на външната ограда пролича, че омразните червеноармейци и тук го бяха изпреварили. Край алеята пронизващият вятър подмяташе някакви дрипи. По-нататък следите зачестиха, заедно с ударите на сърцето му. Виждаха се парчета от изпотрошени скъпи мебели, овъглени килими, оръфани книги, очевидно запокитени от разочарованите мародери. В дълбочината на пейзажа се очертаха изсечените стебла на овощната градина. При тази жестока картина на опустошителен грабеж, какъвто този плодороден край не помнеше от татарските нашествия, Аполон отчаяно, като удавник за сламка, се вкопчи в последното упование — дано Кити е успяла да побегне преди онези варвари да са нахълтали тук, въпреки че това би означавало евентуално те двамата вече никога да не се срещат…