Сърцето му се обливаше в кръв. Артериите на слепоочията му пулсираха в бесен ритъм. Първата му импулсивна реакция беше веднага да убие и нея, и любовника й. Без да изчака обясненията й. Защо са му обяснения? И без това всичко беше съвсем ясно!
В този миг си припомни колко усилия му бе коствало да я открие. Как бе рискувал живота си, а заедно с него и тази на верните му Карим и Сахин… И за какво? За някакъв глупав блян, заради сантименталните възпоменания от романтичните преживелици с една златокоса красавица. Как може да е бил толкова глупав, че да си въобрази, че тя е влюбена в него?
Крачеше нервно сред мръсните криви улички, неспособен да разсъждава логично, нито пък да успокои страстите си. Как е могла? Как, по дяволите, е могла да падне тъй низко?
Продължи да се скита напосоки, невиждащ нищо около себе си. За щастие студеният мартенски вятър постепенно охлади разгорещената му кръв. Бавно доводите на здравия разум започнаха да оборват изблиците на негодувание, пораждани от измъченото му сърце, напомнящо му за прословутото непостоянство на жените.
И все пак имаше поне една утеха. Най-лошото й се бе разминало — Кити бе оцеляла, нещо повече — не беше прибрана в подземията на ЧеКа. Младежът от хотела му бе поменал, че всеки ден я извеждали на разходка, въпреки че винаги била зорко охранявана. Следователно не била пленница на болшевиките.
— Мръсница! — яростно изруга Аполон. Капризна кучка, която е способна да сменя любовниците си по-бързо от тоалетите си. Но все пак не можеше да е напълно сигурен, докато не говори с нея, при това на четири очи. Хм, но това би могло да се осъществи само ако… В пламналия му мозък започна да се оформя невероятно дързък план. Всъщност още не беше план за действие, а по-скоро смътно намерение, което съвсем накратко се свеждаше до следното — да нахлуе в леговището на звяра, да изпие до дъно горчивата чаша на истината и едва тогава да се развихри.
Глава 9
Вечерта беше в разгара си — генерал Берьозов и графинята се забавляваха с гостите, насядали около дългата маса в големия салон на хотела, — когато оберкелнерът обяви пристигането на още един гост.
— Полковник Звягинцев се явява при генерал Берьозов — гръмко извика оберкелнерът.
Посетителят — висок, снажен мъж със безупречно стегната военна стойка — влезе в салона със сдържана, предпазлива походка, напомняща тази на рисовете от горите и подножието на Кавказ. Спря се на прага на просторното помещение. Погледите на всички присъстващи веднага се насочиха към стройната фигура на новодошлия, излъчваща неподправена мъжественост, въпреки светлите му коси. Оживените разговори около масата тутакси секнаха. Полковник Звягинцев набързо огледа многочислената компания, преди да прозвучи плътният му, излъчващ непоколебима увереност баритон:
— Добър вечер, генерале. Добър вечер, дами и господа.
„Господи, Аполон! Не, не може да съм се припознала — трескаво си каза Кити. — Невъзможно е да сбъркам фигурата и лицето му!“ Но смаяната графиня не успя дори да помръдне, толкова беше озадачена, поразена от неочаквания жест на съдбата, смилила се над нея и отново позволила й да се полюбува на красивото му лице и да се опияни от гласа му. В салона неочаквано надвисна тишина, тъй плътна и непроницаема, че щом ръката й потрепна съвсем леко и вилицата й издрънча върху чинията от севърски порцелан, звукът отекна по-силно от пистолетен изстрел. Или поне на нея така й се стори.
Генералът веднага я изгледа сърдито и промърмори нещо неясно, след което рязко се надигна от стола си.
Аполон, който в този напрегнат миг най-добре от всички в салона владееше лицето си, побърза да й се притече на помощ, за да прикрие издайническото треперене на ръцете й, като я заговори с онзи непринуден тон, на който са способни само аристократите, посещавали изисканите светски салони на Петербург.
— Искрено съжалявам, че не успях да пристигна по-рано. Графиня Радишевска, ако не ми изневерява паметта? Имам честта да ви уверя, мадам, че слуховете за моята смърт на германския фронт са напълно безпочвени — безгрижно продължи той, като не забрави да се поклони галантно пред изумената графиня. Погледът му си оставаше безизразен, неизлъчващ нищо друго, освен общоприетата доза вежливост. — Какво да се прави? — въздъхна князът. — Война! Никак не е учудващо, че всекидневно се разпространяват какви ли не небивалици… Така че не се страхувайте от мен. Аз не съм привидение.