— Хвани го, графиньо! — излая генералът следващата заповед. Той дори се надигна от канапето, за да не пропусне някоя пикантна подробност.
Миглите й мъчително потрепнаха, като прекършени крила на пеперуда, уловена в мрежа, преди пръстите й да докоснат, но съвсем, съвсем леко пулсиращия му орган и да го освободят от стягащите дрехи.
Генералът вдигна натежалите си клепачи и впери злобен поглед в лицето на Аполон.
— Ще трябва да й простиш, полковник, но Катерина очевидно няма да може да го поеме целия. Хайде, скъпа, постарай се. Нали не искаш да се излагаме пред нашия гост? Зная, че дамите от висшето общество ги умеят тези работи. — Той се изсмя цинично и похотливо, досущ като пиян до козирката запотен селяк, нахълтал в местния бардак по време на губернския панаир. Но Кити въобще не помръдна.
— Стига преструвки, скъпа графиньо! — злобно просъска генералът. — Какво ще си помисли полковникът? Че не го харесваш, че не го желаеш! Но ние с теб знаем, че истината е съвсем друга, нали, скъпа моя Катерина? — Отново се разкикоти, очарован от собственото си чувство за хумор, без обаче да забрави да размаха многозначително черния пистолет в десницата си.
Аполон безпомощно сви юмруци до болка. Стисна челюсти, за да сподави яростния рев, надигащ се в пресъхналото му гърло. През цялото време Кити го разсейваше и не му позволяваше да събере мислите си. Може би и изпитата водка бе причина да се люшка в мислите си между многото планове за спасение. А проклетият пистолет всеки миг можеше да изгърми — онова пияно говедо като нищо щеше да натисне спусъка по погрешка… Но най-лошото бе, че страстното, непреодолимото желание да го убие още тук, да смаже главата му, поглъщаше всичките му мисли.
Сепна го новото изригване на пиянски смях от широко зейналата генералска уста. Но смехът на Берьозов секна също тъй внезапно, както бе започнал.
— Стига! — кресна той. — До гуша ми дойде с твоите преструвки! На скромна девица ли ще ми се правиш, а? Знаеш какво се иска от теб! — изръмжа генералът. На тлъстата му шия неспокойно затрепка изпъкнала вена. — Направи го! Веднага!
Кити потръпна като ударено животно. Пое го в ръката си. Беше така твърд, че в първия миг не успя да го хване стабилно. После наведе надолу уста, но се поколеба минута-две, докато Аполон не смееше дъх да си поеме, презиращ се, че бе позволил да се стигне до такава невероятна мерзост. И защото в същото време тялото му я желаеше, навсякъде, и всякак, по всяко време, и то, докато в същото време ненавиждаше онова, което я подтикваше да извърши онова примитивно животно, размахвайки пистолета си. Но ето че Кити вече долепи тръпнещите си устни към пулсиращия връх на члена му. Още с първото й докосване обезумелият княз не успя да сподави стона си.
Какво ли не опита, за да се обуздае, докато тя го обслужваше. Отначало се зае да брои кристалните висулки на полюлея, но веднага заряза това хлапашко хрумване и се опита да се съсредоточи единствено върху плана за бягството. Навън сигурно сега бе ужасно студено… Това означаваше, че първо трябва да я накара да се облече топло, преди да я сграбчи за ръката и да се затичат към най-близкия изход… Но дори и това не му помогна. Нито грозните ругатни, изречени наум към генерала, и кървавите видения, в които насичаше тялото му на късове. Ала нищо не успя да измести от пламналия му мозък ефекта от нежните докосвания на нейните устни. И език. Защо, за Бога, езикът й не спря поне за миг! Защо продължава да го измъчва? Защо меките й устни се слепваха тъй плътно около основата на ствола му? Не може ли, по дяволите, да не го всмуква така жадно и толкова навътре! Няма ли милост за него на този свят! И кога ще се сложи край на това извратено мъчение? Как е възможно човешкият мозък да ражда такива гадости!
Ала колкото и да се мъчеше да отвлече мислите си в желаната от него посока, нежно русата женска глава неуморно продължаваше да се поклаща напред-назад, напред-назад, ритмично и в същото време все по-напрегнато, изтръгвайки агонизираща наслада от дълбините на слабините му, от изпънатия му гръбнак, от настръхналите му тестиси, от последното нервно окончание по цялото му тяло, за да го докара до неизбежния свършек. С яростен рев накрая той се предаде. Ръцете му безпомощно увиснаха покрай двете облегалки на стола. Главата му клюмна сломено, докато устата му мълком шепнеше грозни проклятия срещу собствената му слабост и малодушие.