Кити остана огорчена от безразличното му отношение, затова въпреки че още зъзнеше, сухо отговори:
— Не е нужно да се безпокоиш за мен.
„Е, с такава дебела самурена кожа бързо ще се стопли — помисли си Аполон, вперил поглед в разкошната наметка, с която графинята се беше загърнала. — Откъде ли този болшевишки генерал бе задигнал скъпата кожа?“
— Добре, значи с теб засега всичко е наред — рязко отсече князът, с тон, който й подсказа, че с това неговите задължения към нея вече са изчерпани. След това със същия монотонен глас Аполон Кузин й разказа как бе стигнал от Таганрог до Ставропол.
— …защото бях обещал на Пьотр да те заведа здрава и читава чак до Новоросийск.
Изплашена, Кити прехапа устни, рязко отметна кожата и се надигна на лакът. В очите й се четеше смесено чувство на страх и на угризения.
— Пьотр! Ох, за Бога, да не би да е вече мъртъв…
— Не, няма защо да се безпокоиш за мъжа си. Сигурен съм, че нищо лошо не му се е случило — сърдито я прекъсна той. — Нито е мъртъв, нито дори ранен. Поне така беше, когато се видяхме за последен път. Да, сигурен съм, че е добре… — Не знаеше как да продължи, защото не можеше да й разкрие истината, но сърцето не му позволяваше да я мами. По дяволите, нима се задаваше още една дълга и мъчителна нощ?
— Но къде е сега той?
— Ами… — Аполон трескаво се зае да измисли някакво що-годе правдоподобно обяснение за отсъствието на мъжа й. — За последен път се видяхме в околностите на Екатеринодар. Там пътищата ни се разделиха. Разбираш ли, тогава нямаше никакво време за губене. Всеки момент червените щяха да нахлуят в града и да започне страхотна сеч. Затова ние двамата с Пьотр едвам успяхме да си разменим няколко думи на сбогуване. Обърнахме конете и препуснахме на изток, но почти веднага всеки пое в различна посока. Надявахме се така поне един от нас да се спаси от преследвачите. — Князът благоразумно премълча, че граф Радишевски беше потеглил на юг, към далечно Баку при своята любовница, а не на изток, към астраханското му имение, където го чакаше тя, неговата съпруга. — А после така се случи, че преди да стигна до Астрахан, успях да се отбия до вашето имение.
По дяволите, цял живот се бе отвращавал от лъжите, но нали все пак това не бе чиста лъжа?
— Да не би Пьотр после да е бил ранен? Или да е попаднал в плен на болшевиките?
— Не, доколкото знам — отвърна Аполон, но прекалени припряно, с което неволно издаде безпокойството си.
— О, Господи… — тихо простена Кити.
На Аполон му се стори, че тя бе прозряла истината, водена от тънката си женска интуиция, но бе решила да прекрати разпита. Обаче този път той се лъжеше.
Това, което я измъчваше, беше прозрението, че много бе закъсняла с тревогата си за съдбата на своя съпруг. Може би пък Пьотр съвсем не беше чак толкова безсърдечен и равнодушен към нея, както си бе мислила… Нали се бе погрижил да й остави подробни указания какво би трябвало да предприеме, ако болшевишките разбойници наближат имението? Защо не го беше послушала, защо!
— Нали пътуваме към Новоросийск? — попита тя, измъчвана от неловката тишина.
Но Аполон не бързаше с отговора си. Точно сега трябваше много да внимава какво споделя с нея, за да не разбере тя закъде всъщност бе заминал граф Пьотр Радишевски.
— Да. Нали така съм обещал на Пьотр… — Тонът му все още беше хладен и привидно безразличен.
„Значи това било… — мрачно въздъхна Кити. — Рискувал е живота си, за да ме освободи от генерала, но само защото се е заклел пред Пьотр да стори всичко, което е по силите му, за да ме спаси от болшевиките!“ А тя, глупачката, през цялото време се бе надявала, че Аполон е влюбен в нея и заради любовта си е готов да рискува дори живота си. Това горчиво разкритие напълно я срази. И без това напоследък й се бяха струпали толкова много и толкова жестоки удари на съдбата… Докато за княз Кузин всичко бе било игра, като играта на зарове — наистина, опасна и рискована, но нали точно такива авантюри предпочиташе той? Да спечели залога, да се гордее с успеха… това бе по-ценното за Аполон, а не самата тя. В този миг Кити си пожела по-скоро да се свърши и да я настигне никой куршум, който да сложи край на злочестото й съществуване. Защото досега я бе крепила единствено илюзията й, че Аполон я обича, че в този зъл и жесток свят има поне едно човешко същество, загрижено за съдбата й. А ето че сега й бе отнето и това упование. И то от кого? От самия него…
Сълзите вече напираха в очите й. Трябваше да събере последните остатъци от волята и самообладанието си, за да не избухне в плач. От романтичните й блянове останаха само жалки отломки.