Машинално вдигна премрежения си поглед нагоре и в полумрака съзря мъжествената му стройна фигура. Аполон като че ли улови погледа й, защото веднага се наведе над нея и Кити остана поразена от блясъка в очите му. Сториха й се като очи на тигър, дебнещ жертвата си. Изплаши се да не би да се нахвърли върху нея в следващата секунда. Но нищо подобно не се случи. Князът я гледаше изпитателно и напрегнато, но само за да се увери, че тя продължава да го слуша внимателно.
— Пътуването ми до Ставропол беше много тежко и опасно — предпазливо заговори Аполон. — Врагът успя да покори за неочаквано кратко време обширни части от Южна Русия. Така че сега ни остава само един сигурен път за спасение — да потеглим с някой кораб от Новоросийск към Константинопол. — Говореше уверено и разумно. Макар ревността разкъсваше сърцето му, въпреки жестоко наранената му гордост, княз Кузин все пак не бе загубил способността си да разсъждава логично и да преценява трезво обстановката. Той отлично съзнаваше, че единственото спасение за графиня Радишевска беше час по-скоро да напусне Русия.
Тревогата неусетно пропълзя в гърдите му. За Бога, сега не беше време да се отдава на чувствата си към нея. Още по-малко трябваше да мисли за плановете на Пьотр Радишевски за бъдещето, когато той замине със собствената си съпруга за Европа. Сега, в тази студена плевня, на не повече от двадесет версти от неясно очертаната фронтова линия, той, капитан Кузин, нямаше никакво право да губи ценно време. Веднага трябваше да я отведе някъде надалеч, в по-безопасен район, независимо какво щеше да му струва това. После, едва когато я настани на палубата на първия кораб, който ще отплава за Париж, ще може да си отдъхне. Именно тогава ще разполага с достатъчно време да крои планове за бъдещето…
„Да, трябва да бъда по-практичен!“, упрекна се Аполон. По-късно ще се отдаде на чувствата си и на всичко останало… ако те двамата успеят да избягнат дебнещата ги по петите смърт през идните две-три седмици.
— Няма ли да се върнеш в ескадрона? — внезапно го попита Кити.
— Не. Или по-точно засега нямам такова намерение. По-късно… Не знам, още не съм решил.
— Тогава какво мислиш да правиш?
Не биваше да му задава този въпрос, ако й бе останала поне капчица гордост, но не успя да се сдържи. Защо, по дяволите, й трябва да любопитства, след като той бе изгорил и последните мостове между тях? Но при мисълта, че повече никога няма да го види, от гордостта й не остани дори тлеещ въглен. Изчезнаха безследно, сякаш се стопиха в небитието всичките й съмнения и угризения, цялата горчивина от обидното му държане, моралните й скрупули и дори гласът на съвестта. Ако можеше да се надява, че тези мрачно-златисти очи са способни отново да излъчват онази топлина, с която я бе очаровал през трите денонощия в имението, Кити веднага би се хвърлила в обятията му, за да прошепне задъхано в ухото му: „Вземи ме със себе си! С теб съм готова да отида до края на света!“
Но имаше предел на женската наивност и глупост, които дори тя не можеше да си позволи да прекрачи. Да му признае, че е готова в огъня да стъпи заради него — това би било непростим компромис.
— Ще се върна в нашия аул, там горе, в планините. Разбира се, това ще стане само ако ние тримата — аз, Карим и Сахин — успеем да се промъкнем незабелязано между постовете на червеноармейците.
— Но това е истинско самоубийство! — ахна Кити, ужасена от мисълта, че той може да загине в някоя глуха планинска клисура.
— В днешното време почти всяка стъпка е равносилна на самоубийство.
За миг си каза, че всичко около него е толкова нелепо, че самоубийството може би съвсем не е най-неразумният изход. Наистина, какво можеше той да очаква от бъдещето, когато раздялата му с графинята бе единствено въпрос на време?
— Има още един повод за тревоги и опасения. Не искам да те заблуждавам, че щом се озовеш на палубата на някой от корабите, плаващи под френски или английски флаг, ще бъдеш в пълна безопасност. Не бива да забравяш, че навсякъде, особено сред претъпканите с бегълци черноморски пристанища, върлува епидемия от коремен тиф.
Но Кити нищо не му отвърна, а той не посмя да я заговори отново. Секундите се нижеха бавно и мъчително. На Аполон му се стори, че бе изтекла цяла вечност, преди тя да преглътне смутено и да прошепне:
— Тогава… не може ли да остана при теб?
Много усилия й костваха тези тъй простички и съкровени думи. Трябваше да забрави гордостта си, самоуважението си, всичко, което се бе старала да запази от заминаването им от хотел „Русия“ в Ставропол. Затова още в следващия миг изпита съжаление заради слабостта си. Искаше й се да си прехапе езика, защото я бе предал, но вече беше безнадеждно късно.