Сър Уилям посреща с вдигане на вежда избора на своя крал за място за спиране:
— Тогава се съмнявам, че ще искате да останете много дълго — казва той грубо и продължава нататък. Земята се разтърсва, когато те преминават, после прахта се сляга и те ни оставят обгърнати в топла тишина.
— Баща ми беше помилван, а титлата му — възстановена — казвам отбранително. — Вие лично му простихте след Тоутън.
— Помня баща ви и майка ви — казва кралят с равен тон. — Познавам ги от момче, познавал съм ги в добри и лоши времена. Изненадан съм само, че никога не са ме запознали с вас.
Налага се да потуша напиращия кикот. Този крал е пословичен прелъстител. Няма родители с достатъчно ум в главата, които биха позволили дъщеря им да се срещне с него.
— Бихте ли желали да минем оттук? — питам. — До къщата на баща ми няма много път.
— Искате ли да пояздите, момчета? — пита ги той. Те рязко надигат глави като любопитни патета. — Можете и двамата да се качите — казва той и повдига Ричард, а после и Томас на седлото. — Сега се дръжте здраво. Ти — за брат си, а ти — Томас, нали? — ти се хвани за лъка на седлото.
Кралят намотава повода на едната си ръка, а после ми предлага другата, и така вървим към дома ми, през гората, под сянката на дърветата. Усещам топлия допир на ръката му през прорезите в плата на ръкава му. Налага ми се да се възпра да не се навеждам към него. Поглеждам напред към къщата и към прозореца на майка ми и, от лекото движение зад разделените с вертикални колони стъкла на прозорците, разбирам, че е гледала навън и със силата на волята си е призовавала именно това.
Когато приближаваме, тя е на входната врата с иконома до себе си и прави нисък реверанс.
— Ваша светлост — изрича любезно, сякаш кралят идва на гости всеки ден. — Изключително добре дошли сте в имението Графтън.
Един коняр дотичва и поема поводите на коня, за да го отведе в двора на конюшнята. Моите момчета остават вкопчени в животното за последните няколко ярда, докато майка ми отстъпва назад и кани с поклон краля в къщата.
— Ще пиете ли една чаша ейл? — пита тя. — А имаме и много добро вино от моите братовчеди в Бургундия?
— Ще взема ейла, ако ви е угодно — казва той любезно. — От ездата доста се ожаднява. Горещо е за пролетта. Добър ден, лейди Ривърс.
Върху високата маса в голямата зала са подредени най-хубавите чаши и кана с ейл, както и виното.
— Гости ли очаквате? — пита той.
Майка ми му се усмихва:
— Никой мъж на света не може да подмине дъщеря ми — казва тя, — когато тя ми каза, че иска лично да изложи молбата си пред вас, накарах да извадят най-хубавия ни ейл. Предположих, че ще спрете тук.
Той се засмива на гордостта ѝ и се обръща да ми се усмихне.
— Наистина, само слепец би могъл да ви подмине — казва той.
Каня се да подхвърля някаква дребна забележка, но отново се случва същото. Очите ни се срещат, и аз не мога да измисля нищо, което да му кажа. Просто стоим, взирайки се един в друг, в продължение на един дълъг миг, докато майка ми му подава чаша и казва тихо:
— За ваше здраве, ваша светлост.
Кралят разтърсва глава, сякаш са го събудили.
— А баща ви тук ли е? — пита.
— Сър Ричард замина да се види със съседите ни — отвръщам аз. — Очакваме го да се върне за вечеря.
Майка ми взема чиста чаша, вдига я към светлината и цъка неодобрително с език, сякаш там има някакъв недостатък.
— Извинете ме — казва тя и излиза. Кралят и аз сме сами в голямата зала, слънцето нахлува през големия прозорец зад дългата маса, къщата е потънала в тишина, сякаш всички са затаили дъх и слушат.
Той минава зад масата и сяда на челното място.
— Моля, седнете — казва и посочва стола до себе си. Сядам от дясната му страна, сякаш съм неговата кралица, и го оставям да ми налее малка чаша ейл. — Ще разгледам вашето искане относно земите ви — казва той. — Собствена къща ли искате? Не сте ли щастлива да живеете тук с майка си и баща си?
— Те са мили към мен — отговарям аз. — Но съм свикнала със собствено домакинство, привикнала съм да управлявам собствени земи. А момчетата ми няма да имат нищо, ако не успея да си върна земите на баща им. Това е тяхното наследство. Трябва да защитя синовете си.
— Времената са тежки — казва той. — Но ако успея да запазя трона си, ще се погрижа законът на страната отново да се простира от единия бряг на Англия до другия и вашите момчета ще растат без страх от война.
Кимвам.
— На крал Хенри ли сте вярна? — пита ме той. — Следвате ли възгледите на семейството си като предани привърженици на Ланкастър?