— Сигурно само са го взели на заем — каза почти на себе си мистър Спрюл.
— И аз така мисля — отвърна Стик. — Още ли искаш да подадеш оплакване? — попита той дядо.
Двамата с баща ми се намръщиха.
— Ами не — каза дядо.
— Някой видял ли ги е? — попита тихо мисис Спрюл.
— Да, госпожо. Купили са два билета за Чикаго, а после пет часа са стояли на автогарата. Чиновникът усетил, че става нещо, но решил, че не е негова работа. Да избягаш с мексиканец не е много умно, но не е престъпление. Чиновникът ги гледал цяла нощ, а те се опитвали да се държат, като че ли не се познават. Седели отделно, но щом дошъл автобусът, се качили заедно.
— Кога е тръгнал автобусът? — попита мистър Спрюл.
— В шест часа сутринта. — Стик извади от джоба си един сгънат плик и го подаде на мистър Спрюл. — Това го намерих на предната седалка. Мисля, че е писмо от Тали до всички вас. Не съм го чел.
Мистър Спрюл го подаде на жена си, която бързо отвори плика и извади лист хартия. Започна да чете и да си бърше очите. Всички я гледаха и чакаха мълчаливо. Дори Трот, който се криеше зад Бо и Дейл, се наведе напред да гледа как майка му чете писмото.
— Не че е моя работа, госпожо — каза Стик, — но ако има някаква полезна информация, трябва да знам.
Мисис Спрюл продължи да чете и когато свърши, наведе очи и каза:
— Нямало да се върне. Двамата с Каубой щели да се оженят и да живеят на север, където можели да си намерят хубава работа и тъй нататък. — Сълзите и подсмърчанията йвнезапно изчезнаха. Мисис Спрюл беше преди всичко ядосана. Дъщеря й не беше отвлечена; беше избягала с мексиканец и щеше да се омъжи за него.
— В Чикаго ли ще останат? — попита Стик.
— Не казва. Пише само „на север“.
Семейство Спрюл почнаха да се разотиват. Баща ми благодари на Стик и другия полицай, че са ни докарали камиона.
— При вас вали най-много — каза Стик, докато отваряше вратата на колата си.
— Навсякъде е мокро — отвърна му дядо.
— На север реката се надига — рече Стик, като че ли бе-ше експерт по тези работи. — Още дъжд ще падне.
— Благодаря, Стик — каза дядо.
Двамата полицаи се качиха в патрулната кола. Стик се настани зад кормилото. Тъкмо щеше да затвори вратата, когато изскочи и каза:
— Хей, Илай, обадих се на шерифа в Юрика Спрингс. Не е виждал онзи големия, Ханк. Момчето трябваше вече да си е вкъщи, не мислиш ли?
— Сигурно. Тръгна си преди седмица.
— Къде ли може да е?
— Не е моя грижа — каза дядо.
— Не съм свършил с него, да знаеш. Като го намеря, ще затворя дебелия му задник в затвора в Джоунсбъро и ще го дам под съд.
— Ами хубаво, Стик — каза дядо и се обърна. — Добре.
Изтърканите гуми на Стик се плъзгаха из калта, но най-сетне той стигна до пътя. Мама и баба се върнаха в кухнята, за да почнат да готвят.
Дядо извади инструментите си и ги нареди отзад на камиона. После отвори капака и взе да оглежда двигателя. Аз седях на калника, подавах му ключовете и следях всяко негово движение.
— Защо свястно момиче като Тали иска да се жени за мексиканец? — попитах аз.
Дядо стягаше ремъка. Нямаше почти никакво съмнение, че Каубой не е спирал да отвори капака и да бърника двигателя, докато бяга с Тали, но дядо все пак се чувстваше задължен да поправя, намества и пристяга, като че ли камионът е разнебитен.
— Жени — отвърна той.
— Какво искаш да кажеш?
— Жените вършат глупости.
Зачаках да поясни, но това беше целият му отговор.
— Не разбирам — казах накрая аз.
— Аз също. И като пораснеш, няма да ги разбираш. Жените никой не може да ги разбере.
Извади филтъра и подозрително погледна карбуратора. За миг ми се стори, че е видял следи от бърникане, но после той зави един болт и се ухили доволно.
— Мислиш ли, че ще я намерят? — попитах аз.
— Не я търсят. Нали си получихме камиона, значи няма престъпление и полицията не се опитва да ги намери. Съмнявам се, че семейството й ще тръгне да ги гони. Дори да имат късмет да ги намерят, какво ще направят?
— Не могат ли да я накарат да се върне?
— Не. Щом се ожени, тя става голяма. Не можеш да накараш омъжена жена да направи каквото и да било.
Той включи двигателя и се заслуша в бръмченето му. На мен ми се струваше същото, но дядо мислеше, че чува ново дрънчене.
— Дай да направим едно кръгче — каза той. За него беше грях да се хаби бензин, но явно искаше да изгори малко от онова, което бяха налели Тали и Каубой.
Качихме се и тръгнахме на заден към пътя. Аз седях точно там, където Тали беше седяла преди няколко часа, докато бяха бягали през бурята. Мислех само за нея и бях по-озадачен отвсякога.