— Тали я купи — каза Дейл.
Почуках с четката по крака си и най-сетне успях да кажа „благодаря“. Трот ми се усмихна глуповато, което накара останалите да се засмеят. Отново тръгнаха към камиона. Трот седна сам в ремаркето. Когато ги видяхме на идване, с него беше и Тали. Сега той изглеждаше тъжен и изоставен.
Камионът им потегли с голяма мъка. Съединителят виеше и стържеше и когато най-после включи, всичко се залюля напред. Семейство Спрюл си тръгнаха, тенджерите и тиганите им задрънчаха, кашоните се лашкаха насам-натам, Бо и Дейл подскачаха върху дюшека, а Трот се беше свил в един ъгъл на ремаркето. Махахме им, докато не се изгубиха от поглед.
Не се разбрахме нищо за догодина. Семейство Спрюл нямаше да се върнат. Знаехме, че никога повече не ще ги видим.
Малкото останала трева в предния ни двор беше сплескана и когато разгледах пораженията, изведнъж се зарадвах, че планинците си тръгнаха. Ритах пепелта там, където бяха клали огън, и за пореден път се изумих, че са толкова нечувствителни. Имаше следи от камиона им и дупки от колчетата на палатките. Следващата година щях да вдигна ограда, за да държа планинците настрани от бейзболното ми игрище.
Първата ми работа обаче беше да завърша започнатото от Трот. Занесох кутиите до предната веранда, една по една, и се учудих колко е тежка боята. Очаквах дядо да каже нещо, но той не направи никакъв коментар. Затова пък мама даде нареждания на татко, който бързо издигна скеле до източната страна на къщата. То представляваше двуметрова дъска, подпряна от едната страна на стойката за триона, а от другата на един празен бензинов варел. Беше малко наклонена към стойката, но не толкова, че бояджията да залитне. Татко отвори първата кутия, разбърка я с една пръчка и ме качи на скелето. Даде ми няколко кратки инструкции, но тъй като не разбираше много от боядисване, ме остави сам да се уча. Реших, че щом Трот може, и аз ще успея.
Майка ми ме гледаше внимателно и ми даваше умни съвети като „Внимавай да не капе“ и „Не бързай“. Трот беше боядисал долните шест дъски от източната страна на къщата; със скелето аз стигах на още един метър над тях. Не бях сигурен как ще стигна до покрива, но реших, че после ще му мисля.
Старите дъски попиха първата ръка. След втората станаха гладки и бели. Бях възхитен от работата си, защото резултатът беше незабавен.
— Как става? — попитах аз, без да поглеждам надолу.
— Прекрасно, Люк — каза майка ми. — Само работи бавно и не бързай. И гледай да не паднеш.
— Няма да падна.
Защо винаги ме предупреждаваше за такива очевидни неща?
Този следобед татко на два пъти мести скелето и до вечеря бях свършил четирите литра боя. Измих ръцете си със сапун с луга, но по ноктите ми остана боя. Много важно. Аз бях горд с новите си умения. Правех нещо, което никой от моето семейство не беше правил.
На вечеря не говорихме за боядисването. Имаше по-важни неща. Планинците си бяха отишли, а толкова памук си стоеше необран. Имаше слухове, че и други работници си тръгват заради калните полета. Дядо не искаше хората да знаят, че оставяме нещо на дъждовете. Той твърдеше, че времето ще се оправи. Никога не бе имало толкова много бури през есента.
По мръкване отидохме на предната веранда, където беше още по-тихо. „Кардинале“ бяха далечен спомен, а рядко слушахме нещо друго след вечеря. Дядо не искаше да хаби ток, затова аз седях на стълбите и гледах празния ни двор. Шест седмици той беше покрит с всякакви заслони и палатки. Сега нямаше нищо.
Няколко обрулени листа се пръснаха по двора. Нощта беше хладна и ясна и това накара баща ми да предскаже, че утре ще можем да берем памук, цял ден. А аз исках само да боядисвам.
Докато закусвахме, погледнах часовника над печката. Беше четири сутринта — толкова рано не бяхме ставали. Татко говореше само колкото да направи прогноза за времето — хладно, ясно, без нито един облак, а земята щяла да бъде достатъчно изсъхнала, че да можем да берем памук.
Възрастните бяха притеснени. Голяма част от памука стоеше необрана и ако продължаваше така, нашата ферма щеше да затъне още по-дълбоко в дългове. Мама и баба измиха чиниите рекордно бързо и всички заедно потеглихме от къщи. Мексиканците се возиха с нас до полето. Седяха скупчени от едната страна на ремаркето и се опитваха да се стоплят.
Ясните сухи дни бяха станали рядкост и ние се нахвърлихме на памука, като че ни е за последно. До изгрев бях капнал от умора, но мрънкането щеше само да ядоса възрастните. Бяхме на път да изгубим реколтата и трябваше да работим до припадък. Искаше ми се да подремна, но ако татко ме хванеше, щеше да ме набие с колана си.