— Да, сър — рекох аз.
— Какво си правил там?
— Чух, че има бой, и отидох да погледам. — Нямах намерение да забърквам и Диуейн, поне докато не се наложеше.
Стик застана на едно коляно, докато шишкавото му лице не се изравни с моето.
— Кажи ми какво видя — каза той. — Както си беше.
Погледнах татко, който се беше надвесил над рамото ми. После дядо, който, кой знае защо, сякаш не ми беше сърдит.
Напълних дробовете си с въздух и погледнах Тали, която се взираше в мен. После обърнах очи към плоския нос и черните подпухнали очи на Стик и казах:
— Джери Сиско се биеше с някакъв планинец. После Били Сиско също скочи върху него. Удряха го много лошо, когато мистър Ханк отиде да защити планинеца.
— Е, тогава двама на един ли е било или двама на двама? — попита Стик.
— Двама на един.
— Какво стана с първия планинец?
— Не знам. Просто си тръгна. Мисля, че беше пострадал зле.
— Добре. Продължавай. И само истината.
— Момчето не лъже! — изръмжа дядо.
— Продължавай.
Озърнах се, за да се уверя, че Тали все още ме гледа. Тя не само не сваляше очи от мен, но и ми се усмихваше миличко.
— Тогава изведнъж Боби Сиско излезе от тълпата и нападна мистър Ханк. Бяха трима срещу един, точно както каза мистър Ханк.
Лицето на Ханк не се отпусна. Напротив, той ме погледна още по-заканително. Мислеше в перспектива и не беше свършил с мен.
— Това решава въпроса — каза дядо. — Аз не съм адвокат, но бих сразил съдебните заседатели, щом като са били трима срещу един.
Стик не му обърна внимание и се наведе още по-близо до мен.
— Кой взе дървото? — попита той, като присви очи, сякаш това беше най-важният въпрос.
Тогава Ханк избухна.
— Кажи му истината, малкият! — изкрещя той, — Един от братята Сиско грабна дървото, нали?
Чувствах втренчените погледи на баба и мама зад мен. И знаех, че дядо иска да се пресегне и да измъкне от устата ми верните думи.
Недалеч от мен Тали ме умоляваше с очи. Бо, Дейл и дори Трот също ме гледаха.
— Нали, малкият? — излая отново Ханк.
Срещнах погледа на Стик и закимах, отначало бавно, плаха лъжа, изречена без думи. После продължих да кимам и така направих повече за прибирането на реколтата от шест месеца хубаво време.
Вървях по ръба на огнената геена. Сатаната ме чакаше и аз чувствах горещината. При първа възможност щях да избягам в гората да се моля за прошка. Щях да помоля Бог да не ме съди много строго. Той ни беше дал памука, а ние трябваше да го пазим и да събираме реколтата.
Стик се изправи бавно, без да сваля поглед от мен. Гледахме се в очите, защото и двамата знаехме, че лъжа. Стик не искаше да арестува Ханк Спрюл, поне не в момента. Първо, трябваше да му сложи белезниците, което можеше да му създаде неприятности. И второ, щеше да ядоса всички фермери.
Баща ми ме сграбчи за рамото и ме дръпна обратно към жените.
— Ти го изплаши до смърт, Стик — каза той с насилен смях, като се опитваше да разсее напрежението и да ме измъкне, преди да съм казал нещо погрешно.
— Добро ли е момчето? — попита Стик.
— Той казва истината.
— Разбира се, че казва истината — намеси се доста ядосано дядо.
Истината току-що беше преиначена.
— Ще продължа да разпитвам — каза Стик и тръгна към колата си. — Може пак да се върна.
Той затръшна вратата на стария си плимут и напусна двора ни. Гледахме след него, докато не се изгуби от поглед.
Тъй като в неделя се почиваше, къщата ставаше по-тясна, защото родителите ми, баба и дядо се заемаха с малкото позволена работа. Опитвахме се да подремнем, но се отказвахме заради жегата. От време на време, когато напрежението се усилеше, родителите ми ме качваха на камиона и отивахме на дълга разходка. Нямаше нищо за гледане — земята се ширеше равна и покрита с памук. Гледката беше същата като от верандата ни. Важното беше да се махнем.
Скоро след като Стик си тръгна, аз бях изпратен в градината да набера зеленчуци. Приготвяхме се за път. Напълнихме два кашона. Бяха толкова тежки, че баща ми трябваше да ги сложи в каросерията. Докато потегляхме, семейство Спрюл се беше пръснало из предния ни двор. Почиваха си хората в най-различни пози. Не исках да ги гледам.
Седях отзад между кашоните със зеленчуци и гледах как прахта се кълби зад камиона на сиви облаци, които се издигаха бързо и надвисваха над пътя в тежкия въздух, преди бавно да се разпръснат сред безветрието. Нямаше и следа от тазсутрешния дъжд и калта. Всичко пак беше горещо: дървените дъски на пода на каросерията, ръждясалата му небоядисана броня, дори и току-що измитите от майка ми кочани царевица, картофи и домати. В нашата част на Ар-канзас валеше сняг два пъти в годината и аз копнеех за едно дебело студено бяло юрганче върху голите, останали без стръкче памук зимни полета.