— Може ли? — попитах аз.
Той твърдо поклати глава.
— Забивал ли си го в човек?
Каубой остави ножа до себе си и ме изгледа злобно.
— В много хора — отвърна той.
Стигаше ми толкова гледане. Отстъпих назад и се запътих към силоза, където можех да бъда сам. Подхвърлях си топката около час с отчаяната надежда Тали да мине оттук на път към потока.
В понеделник рано сутринта мълчаливо се събрахме край трактора. Така ми се искаше да се промъкна обратно вкъщи, да се мушна в леглото на Рики и да спя с дни. Без памук, без Ханк Спрюл и без нищо, което да ми вгорчава живота. „Ще си почиваме през зимата“, обичаше да казва баба. Така си беше. Щом брането и есенната оран свършеха, нашата фермичка потъваше в зимен сън.
По средата на септември обаче зимата беше далечна мечта. Дядо, мистър Спрюл и Мигел бяха застанали до трактора и говореха оживено, а ние останалите се опитвахме да подслушваме. Мексиканците чакаха, скупчени недалеч от нас. Планът беше те да започнат с памука покрай плевнята и полека-лека да стигнат до полето. Останалите щяхме да работим малко по-нататък и ремаркето щеше да разделя двете групи. Трябваше да има разстояние между Ханк и Каубой, иначе някой пак щеше да пострада.
— Не искам повече неприятности — чух да казва дядо.
Всички знаехме, че Каубой няма да се раздели с ножа си, и се съмнявахме, че Ханк е чак толкова глупав, та да го нападне отново. Сутринта на закуска дядо беше изказал предположението, че Каубой не е единственият въоръжен мексиканец. Едно по-рязко движение на Ханк, и можеше да захвърчат ножове. Тази мисъл беше споделена с мистър Спрюл, който увери дядо, че няма да има повече проблеми. Но вече никой не вярваше, че мистър Спрюл или който и да било може да контролира Ханк.
Късно снощи беше валяло, но в полето нямаше и следа от влага; памукът беше сух, а от земята вече се вдигаше прахоляк. Но татко и дядо бяха приели дъжда като злокобно предупреждение за неизбежни наводнения, а техните страхове бяха заразителни.
Реколтата ни беше, кажи-речи, идеална, а имахме само няколко седмици да я приберем, преди небето да се продъ-ни. Когато тракторът спря до ремаркето с памука, бързо грабнахме чувалите си и изчезнахме сред стъблата. Семейство Спрюл нито пееха, нито се смееха; откъм мексиканците не долиташе никакъв звук. А аз изобщо не се помайвах. Берях, та пушек се вдигаше.
Слънцето се вдигна бързо и пресуши росата от памука. Тежкият въздух лепнеше по кожата ми и попиваше в гащеризона ми. От брадичката ми капеше пот. Единствената полза от ниския ми ръст беше, че повечето стъбла бяха по-високи от мен. И малко от малко ми правеха сянка.
Два дни усърдно бране и ремаркето се напълни. Дядо го закара до града; караше винаги дядо и никога татко. Също като градината на майка ми това задължение беше разпределено много преди да се появя на бял свят. Аз трябваше да се возя с дядо — нещо, което правех с удоволствие, защото си беше разходка до града, пък било и само до магана.
След като вечеряхме набързо, закарахме камиона до полето и закачихме ремаркето с памука. После се покатерихме отстрани и вързахме брезента, за да не изпада памукът. Струваше ми се престъпление да изгубим и грам от онова, което бяхме набрали с толкова труд.
Като се върнахме вкъщи, видях мексиканците да дъвчат бавно тортилите си, седнали плътно един до друг зад плевнята. Баща ми беше до бараката за инструменти и лепеше вътрешна гума за предното колело на трактора. Дядо рязко спря камиона.
— Стой тук, ей сега се връщам — каза ми той. Беше забравил нещо.
Когато се показа от къщата, носеше пушката си, която мълчаливо пъхна под седалката.
— На лов ли ще ходим? — попитах аз, макар прекрасно да знаех, че няма да получа отговор.
Историята с Джери Сиско не се обсъждаше нито на вечеря, нито на верандата. Мисля, че възрастните се бяха разбрали да не подкачат темата поне в мое присъствие. Пушката обаче предоставяше какви ли не възможности.
Веднага си въобразих престрелка до магана в стил Джийн Отри. От едната страна добрите, значи фермерите, естествено, гърмят и се крият между ремаркетата с памук; лошите, братята Сиско и приятелите им, отвръщат на огъня от другата страна. Из въздуха се разлетява памук, докато ремаркетата се удрят едно в друго. Трошат се прозорци. Камиони се взривяват. Още преди да минем моста, паркингът пред магана е осеян с трупове.
— Ще убиваш ли някого? — попитах аз в опит да принудя дядо да каже нещо.
— Гледай си работата — изръмжа той и смени скоростта. Може би трябваше да си разчисти сметките с някой, който го беше обидил. Това ми припомни една от любимите семейни истории. Когато бил много по-млад, дядо като всички фермери работел с впряг мулета. Това било много преди тракторите, когато цялата работа се вършела от хора и животни. Един непрокопсан съсед на име Улбрайт видял на полето дядо, който очевидно имал проблеми с мулетата. Според Улбрайт дядо удрял горките животни по главите с голяма сопа. По-късно разказал това в кафенето и добавил: „Ако имах мокър чувал, щях да го науча аз Илай Чандлър.“ Дядо подочул нещо. Няколко дена по-късно на здрачаване взел един чувал, излял в него кофа вода, прескочил вечерята и изминал пешком пет километра до къщата на Улбрайт. Или десет, или петнайсет, в зависимост от това кой разказваше.