Щом стигнал, извикал на Улбрайт да излезе да се разберат. Улбрайт тъкмо довършвал вечерята си. Някои твърдяха, че имал пълна къща с деца. Както и да е, той отишъл до вратата, погледнал през стъклото към двора и решил, че вътре е по-безопасно.
Дядо на няколко пъти му извикал да излезе. „Ето ти чувала, Улбрайт! — крещял той. — Излез си довърши работата.“
Улбрайт се скрил по-навътре в къщата и когато станало ясно, че няма да излезе, дядо метнал мокрия чувал през вратата. После извървял пет, десет или петнайсет километра обратно до вкъщи и си легнал, без да вечеря.
Слушал бях тази история достатъчно често, за да й вярвам. Дори и майка ми й вярваше. На млади години Илай Чандлър бил скандалджия, а и на шейсет не му трябваше много.
Но не би убил никого освен при самоотбрана. Освен това предпочиташе да използва юмруци или по-безобидни оръжия като чували. Пушката беше с нас просто за всеки случай. Семейство Сиско бяха ненормални.
Когато пристигнахме, маганът гърмеше с пълна пара. Пред нас имаше дълга опашка ремаркета и аз разбрах, че ще чакаме с часове. Когато дядо изключи двигателя и забарабани с пръсти по кормилото, беше вече тъмно. „Кардинале“ играеха и аз умирах от нетърпение да се върна вкъщи.
Преди да излезе от камиона, дядо огледа ремаркетата, тракторите, фермерите и работниците в магана, които сновяха наоколо. Следеше за нещо нередно и като не забеляза нищо, най-сетне каза:
— Аз ще ида да видя. Ти стой тука.
Гледах го как затътри крака по чакъла и се спря до група мъже пред магана. Остана известно време там, като говореше и слушаше. Друга групичка се беше събрала до едно ремарке на опашката пред нас; млади мъже, които пушеха, говореха и чакаха. Макар че маганът не спираше, работата вървеше бавно.
Зърнах някой да се приближава иззад камиона.
— Здрасти, Люк — стресна ме гласът му. Обърнах се и видях дружелюбната физиономия на Джеки Мун от северната част на града. Джеки беше по-голям от мен.
— Здрасти, Джеки — отвърнах с облекчение аз. За част от секундата бях помислил, че някой Сиско ми е устроил засада. Джеки се облегна на предната броня с гръб към магана и извади вече завита цигара.
— Нещо ново от Рики? — попита той.
Зяпах цигарата.
— Ами няма — казах аз. — Получихме писмо преди две-три седмици.
— Как е той?
— Май че добре.
Джеки драсна клечка по ламарината на камиона ни и запали цигарата. Беше висок и кльощав. Открай време си беше баскетболна звезда в гимназията в Монет. Двамата с Рики бяха играли заедно, докато Рики не го хванаха да пуши зад училище. Треньорът, загубил крак във войната ветеран, изхвърли Рики от отбора. Дядо обикаляше фермата цяла седмица и заплашваше да убие по-малкия си син. Рики ми каза тайно, че и без това баскетболът му бил омръзнал. Искал да играе футбол, но училището нямало футболен отбор заради брането на памука.
— Може да ида там — каза Джеки.
— В Корея ли?
— Аха.
Исках да питам защо смята, че трябва да ходи в Корея. Колкото и да мразех памука, по-добре това, отколкото някой да стреля по теб.
— Ами баскетболът? — попитах аз. Носеха се слухове, че ще го вземат в щатския отбор на Арканзас.
— Зарязвам училището — отвърна той и издуха облак дим.
— И защо?
— Писна ми. Вече дванайсет години ту почвам, ту прекъсвам. Никой от нашите не е учил толкова. Мисля, че вече знам достатъчно.
В нашия окръг децата непрекъснато напускаха училище. Рики на няколко пъти се опитва да се измъкне, а на дядо вече му беше все едно. Баба обаче наложи своето и Рики най-накрая завърши.
— Там убиват много момчета — каза той, зареял поглед в далечината.
Тъкмо това не ми се щеше да чувам и не казах нищо. Джеки допуши цигарата си и пъхна ръце дълбоко в джобовете си.
— Викат, че си видял боя със Сиско — каза той.
Предполагах, че ще стане въпрос за това при идването ни в града. Спомних си строгото предупреждение на баща ми да не говоря с никого за станалото.