Не се бях сетил за Трот, още нямах време да мисля кой е виновникът, но веднага ми стана ясно, че това е негово дело. Та кой друг да бъде? Кой друг се мотаеше по цял ден из предния двор без работа, докато всички бъхтехме на полето? Кой друг щеше да работи с такава жалка скорост? Кой друг можеше да бъде толкова тъп, че да боядисва чужда къща без разрешение?
Нали Трот беше този, който изкрещя на Ханк да спре да ме дразни за малката ни небоядисана селяшка къща. Трот ми се беше притекъл на помощ.
Но откъде беше взел пари за боя? И изобщо защо му беше хрумнало да го прави? Ох, имаше десетки въпроси.
Мама направи крачка назад и излезе от градината. Последвах я до ъгъла на къщата, където огледахме боята. Можехме да я помиришем и май лепнеше. Претърсихме с очи предния двор. Трот не се виждаше никакъв.
— Какво ще правим? — попитах аз.
— Засега нищо.
— Ще кажеш ли на някого?
— Ще говоря с баща ти. Междувременно нека го пазим в тайна.
— Нали каза, че момчетата не трябва да имат тайни.
— Само от родителите си.
Напълнихме две кошници със зеленчуци и ги натоварихме в камиона. Майка ми шофираше горе-долу веднъж месечно. Със сигурност можеше да се справи с дядовия камион, но не беше спокойна зад кормилото. Стисна го здраво с една ръка, изключи от скорост и завъртя ключа. Заподскачахме напред-назад и дори се разсмяхме, когато старото возило занесе леко. На тръгване видяхме Трот да лежи под камиона на Спрюл и да ни гледа иззад една гума.
Веселбата свърши няколко минути по-късно, когато стигнахме до реката.
— Дръж се, Люк — каза мама, понамали скоростта и се наведе над кормилото с изплашен поглед. За какво да се държа? Беше тесен мост без перила. Ако тя кривнеше встрани, и двамата щяхме да потънем.
— Няма страшно, мамо — казах не особено убедено аз.
— Разбира се — отвърна тя. И преди бях пресичал моста с нея и винаги си беше приключение. Спирахме да дишаме, преди да стигнем твърда земя от другата страна.
— Браво, мамо — казах аз.
— Лесна работа — отдъхна си най-сетне тя.
Отначало не видях никой от Лечърови на полето, но като наближихме къщата, зърнах няколко сламени шапки навътре в памука, в далечния край на парцела им. Не можех да разбера дали са ни чули, но във всеки случай не спряха да берат. Паркирахме близо до предната им веранда, докато прахът около камиона се слягаше. Преди да излезем, мисис Лечър се появи на предните стълби, като бясно триеше ръце в някакъв парцал. Сякаш си беше говорила сама. Видя ми се много разтревожена.
— Здравейте, мисис Чандлър — каза тя. Не изглеждаше добре. Не знаех защо никога не нарича майка ми на малко име. Беше по-стара и имаше поне шест деца повече.
— Здравей, Дарла. Донесохме ви малко зеленчуци.
Двете жени застанаха една срещу друга.
— Толкова се радвам, че сте тук — каза мисис Лечър със силно притеснен тон.
— Какво има?
Мисис Лечър ме погледна, но само за миг.
— Нуждая се от помощ. Мисля, че Либи ще ражда.
— Ще ражда ли? — учуди се майка ми, сякаш за пръв път чуваше.
— Да. Май вече почват болките.
— Да повикаме доктор тогава.
— Не, не. Не можем да направим това. Никой не бива да разбере. Никой. Трябва да го пазим в тайна.
Бях пролазил в задната част на камиона и се бях сгушил, та мисис Лечър да не ме вижда. Предполагах, че така ще каже повече. Щеше да се случи нещо важно и аз не исках да пропусна нито дума.
— Толкова се срамуваме — изхлипа тя. — Либи не иска да каже кой е бащата, а в момента и не ме интересува. Искам само бебето да се роди.
— Но ви трябва доктор.
— Не, не. Никой не бива да разбере. Ако дойде докторът, целият окръг ще научи. Трябва да пазим тайна, мисис Чандлър. Нали ми обещавате?
Горката жена направо плачеше. Тя отчаяно искаше да запази в тайна това, за което Блек Оук говореше от месеци.
— Дай да я видя — каза майка ми, без да отговори на въпроса. Жените тръгнаха към къщата. — Люк, ти стой в камиона — подхвърли майка ми през рамо.
Щом те се скриха, аз обиколих къщата и надникнах през първия изпречил ми се прозорец. Видях мъничка всекидневна със стари мръсни дюшеци на пода. До следващия прозорец чух гласовете им. Спрях и се заслушах. Зад мен беше полето.
— Либи, това е мисис Чандлър — казваше мисис Лечър. — Тя дойде да ти помогне.
Либи прошепна нещо, което не разбрах. Май страшно я болеше. После я чух да казва:
— Толкова съжалявам.
— Всичко ще бъде наред — каза майка ми. — Кога започнаха болките?
— Преди около час — отвърна мисис Лечър.
— Толкова ме е страх, мамо — каза много по-високо Либи. Гласът й беше изпълнен с ужас. Двете жени се опитаха да я успокоят.