След като вече бях запознат с женската анатомия, умирах от желание да видя бременно момиче. Тя обаче звучеше твърде близо до прозореца, а ако ме спипаха да надничам, татко щеше да ме пердаши цяла седмица. Да гледаш без позволение раждаща жена сто на сто беше грях, и то от най-тежките. Можеше дори да ослепея на място.
Но не успях да се сдържа. Наведох се и пропълзях точно под перваза. Свалих сламената си шапка и тъкмо се изправях, когато една буца пръст прелетя на по-малко от половин метър от главата ми. Заби се в стената с трясък, като разтърси паянтовите дъски и изплаши жените така, че те изпищяха. Парченца пръст ме удариха по лицето. Аз паднах на земята и се изтърколих по-далеч от прозореца. После станах на крака и погледнах към полето.
Пърси Лечър стоеше наблизо между два реда памук. В едната си ръка държеше нова буца пръст, а с другата сочеше към мен.
— Твоят син — каза един глас.
Погледнах към прозореца и зърнах главата на мисис Лечър. Още един поглед към Пърси и побегнах като напъдено куче към камиона. Скочих на предната седалка, вдигнах прозореца и зачаках майка ми.
Пърси изчезна в полето. Скоро щеше да се мръкне, а аз исках да си тръгнем, преди да са дошли останалите.
Два дребосъка се появиха на верандата, и двамата голи, момче и момиче, а аз се запитах как ли им се струва кака им да роди още едничко. Те само ме гледаха втренчено.
Майка ми излезе бързо. Мисис Лечър вървеше по петите й и говореше като картечница по пътя към камиона.
— Ще доведа Рут — каза мама. Имаше предвид баба ми.
— Моля ви, и побързайте — отвърна мисис Лечър.
— Рут е израждала много бебета.
— Моля ви, доведете я. И не казвайте на никого, за бога. Нали можем да ви вярваме, мисис Чандлър?
Майка ми тъкмо отваряше вратата и се опитваше да влезе.
— Разбира се, че можете.
— Толкова се срамуваме — избърса сълзите си мисис Лечър. — Моля ви, не казвайте на никого.
— Всичко ще бъде наред, Дарла — каза майка ми и завъртя ключа. — Ще се върна след половин час.
Тръгнахме на заден и след няколко подскока и удряне на спирачки се обърнахме и напуснахме фермата на Лечър. Мама караше много по-бързо и това в общи линии заемаше вниманието й.
— Видя ли Либи Лечър? — попита накрая тя.
— Не — изстрелях твърдо аз. Очаквах този въпрос и бях готов с истината.
— Сигурен ли си?
— Да.
— А какво правеше до къщата?
— Само си вървях, когато Пърси ме замери с буца пръст. Тя се удари в къщата. Не съм виновен аз, а Пърси. — Думите ми бяха бързи и уверени, а знаех, че мама иска да ми повярва. Имаше си по-важни грижи.
Спряхме на моста. Тя намали скоростта, затаи дъх и отново каза:
— Дръж се, Люк.
Баба беше в задния двор, сушеше лицето и ръцете си до помпата и се готвеше да се захване с вечерята. Тичах, за да не изоставам.
— Трябва да идем при семейство Лечър — каза мама. — Онова момиче ражда и майка й иска ти да акушираш.
— О, боже — въздъхна баба, а уморените й очи изведнъж живнаха в предчувствие за приключението. — Значи наисти на е бременна.
— И още как. От един час ражда.
Слушах внимателно и адски се радвах, че участвам, когато внезапно и без никаква причина двете жени се обърнаха и ме изгледаха.
— Влизай вътре, Люк — нареди доста строго майка ми и продължи да сочи, като че ли не знаех къде ни е къщата.
— Какво да правя? — попитах обидено аз.
— Просто се махни — каза тя и аз бавно се отдалечих. Те заговориха по-тихо и когато мама ме извика, аз бях на задната веранда.
— Люк, тичай на полето да доведеш баща си! Трябва ни!
— И побързай! — добави баба. Умираше си от радост, че си е намерила истинска пациентка.
Не исках да се връщам на полето и щях да поспоря, ако Либи Лечър не раждаше в момента.
— Ей сегичка — извиках аз и хукнах.
Татко и дядо бяха до ремаркето и мереха памук за последен път този ден. Наближаваше пет часът и семейство Спрюл се беше събрало с тежките си чували. Мексиканците не се виждаха никакви.
Успях да дръпна баща си настрани и да му обясня положението. Той каза нещо на дядо и двамата се затътрихме обратно към къщи. Баба събираше важни според нея неща — спирт за разтривка, кърпи, болкоуспокояващи и шишета с такива отвратителни илачи, че Либи щеше да забрави за раждането. Подреждаше арсенала си на кухненската маса и никога не я бях виждал да действа толкова чевръсто.
— Измий се! — нареди тя на баща ми. — Ти ще ни закараш. Може да отнеме много време. — Личеше си, че той не е чак дотам възхитен, но нямаше да седне да спори с майка си.
— И аз ще се измия — обадих се.
— Ти никъде няма да ходиш — каза майка ми. Тя беше до мивката и режеше домат. Аз и дядо щяхме да ядем остатъците от обяда заедно с обичайната чиния домати и краставици.