Тръгнаха бързо. Баща ми зад кормилото, майка ми на-пъхана между него и баба. Отиваха да спасят Либи. Аз застанах на предната веранда и ги гледах как набират скорост. Камионът вдигна облак прах, а после спря до реката. Страшно ми се ходеше с тях.
Щяхме да вечеряме боб и студени питки. Дядо мразеше остатъците. Той смяташе, че жените е трябвало да приготвят вечерята, преди да се заемат със семейство Лечър. Но дядо и без това беше против да им се носи храна.
— А защо трябваше да ходят и двете жени? — промърмори той, докато сядаше. — Любопитни като свраки, а, Люк?
Нямат търпение да идат и да видят бременното момиче.
— Аха — казах аз.
Той набързо благослови храната и ние задъвкахме мълчаливо.
— С кого играят „Кардинале“? — попита дядо.
— С „Редс“.
— Искаш ли да слушаш?
— Естествено. — Всяка вечер слушахме мачове. Какво друго да правим?
Разчистихме масата и сложихме мръсните си чинии в мивката. Дядо никога не би ги измил; това беше женска работа. След мръкване седнахме на верандата на обичайните си места и зачакахме Хари Кери и „Кардинале“. Въздухът беше тежък и все още ужасно горещ.
— За колко време се ражда едно бебе? — попитах аз.
— Зависи — отвърна дядо от люлката си. Само това каза и след като изчаках достатъчно, аз попитах:
— От какво зависи?
— О, от много неща, Люк. Някои бебета изскачат веднага, други се бавят с дни.
— Аз колко се бавих?
Той се замисли за миг.
— Не си спомням. Първите бебета обикновено искат повече време.
— Ти там ли беше?
— Не, аз бях на трактора.
На дядо не му се говореше за бебета и разговорът замря.
Видях Тали да се измъква от предния ни двор и да изчезва в тъмнината. Семейство Спрюл се готвеха за сън; огънят им беше почти загаснал.
„Редс“ отбелязаха четири точки в първия ининг. Дядо толкова се разстрои, че си легна. Аз изключих радиото и седнах на верандата да гледам за Тали. Скоро чух дядо да хърка.
Бях твърдо решен да седя на стъпалата и да чакам родителите ми и баба да се върнат от фермата на Лечър. Представях си какво е там; жените в задната стая с Либи, а мъжете седят отпред с децата, колкото се може по-далеч от раждането. Къщата им се намираше просто от другата страна на реката, изобщо не беше далеч, а а пропусках приключението.
Умората ме надвиваше и заклюмах. В лагера на Спрюл беше тихо и тъмно, но още не бях видял Тали да се връща.
Минах на пръсти през къщата, чух хъркането на дълбоко заспалия дядо и отидох на задната веранда. Седнах на края и провесих крака. Полето зад плевнята и силоза беше сивкаво, когато луната се показа през пръснатите по небето облаци. Иначе бяха скрити в чернилката. Видях Тали да върви сама по главния път през полето, докато луната я огря за миг. Не бързаше. После всичко отново почерня. Дълго време не чух нито звук, докато Тали не настъпи някакво клонче близо до къщата.
— Тали — прошепнах аз колкото се може по-силно.
— Ти ли си, Люк? — отвърна тя след дълга пауза.
— Тук съм — казах аз. — На верандата.
Тя беше боса и вървеше безшумно.
— Какво правиш там, Люк? — каза тя, като застана пред мен.
— Къде беше? — попитах аз.
— Разхождах се.
— Защо се разхождаше?
— Не знам. Понякога трябва да се измъкна от нашите.
Това определено ми звучеше смислено. Тя седна до мен на верандата, вдигна полата си над коленете и започна да люлее крака.
— Понякога просто ми се иска да избягам от тях — каза много тихо тя. — Ти никога ли не си искал да избягаш, Люк?
— Ами не. Аз съм само на седем години. Но няма цял живот да живея тук.
— Ами къде?
— В Сейнт Луис.
— И защо в Сейнт Луис?
— Там играят „Кардинале“.
— Бейзболист ли ще ставаш?
— Да.
— Ти си умно момче, Люк. Само глупак може да иска цял живот да бере памук. Аз пък искам да ида на север, където е студено и има много сняг.
— Къде точно?
— В Канада.
— Там имат ли бейзбол?
— Мисля, че не.
— Тогава забрави.
— Не, красиво е. Учихме в училище по история. Канада е основана от французите, затова всички говорят на френски.
— Ти знаеш ли френски?
— Не, но мога да го науча.
— Лесно е. Аз вече говоря испански. Хуан ме научи миналата година.
— Наистина ли?
— Кажи още нещо. Брей!
— Видя ли, казах ти, че е лесно. Колко далече е Монреал?
— Не съм сигурна. Мисля, че е доста далече. И затова искам да ида там.
Изведнъж в стаята на дядо светна лампа. Светлината падна на отсрещния край на верандата и ни стресна.
— Тихо — прошепнах аз.