— Кой е? — отвърна ми шепнешком тя и се сви, сякаш се пазеше от куршуми.
— Дядо отива да пие вода. Той става по цяла нощ.
Дядо отиде в кухнята и отвори хладилника. Виждах го през стъклото на вратата. Изпи две чаши вода, затътри се обратно в стаята си и угаси лампата. Когато отново стана тихо и тъмно, Тали каза:
— Защо става по цяла нощ?
— Притеснява се. Рики е на фронта в Корея.
— Кой е Рики?
— Чичо ми. Той е на деветнайсет години.
Тали се замисли за миг и попита:
— Той симпатяга ли е?
— Не знам. Не съм си задавал такъв въпрос. Той ми е най-добрият приятел и аз искам да се върне.
Замислихме се за миг за Рики, докато краката ни се люлееха във въздуха и нощта изтичаше.
— Хей, Люк, камионът ви замина преди вечеря. Къде отидоха вашите?
— При семейство Лечър.
— А те кои са?
— Едни изполичари от другата страна на реката.
— Защо ще ходят там?
— Не мога да ти кажа.
— Защо?
— Защото е тайна.
— Каква тайна?
— Голяма.
— Хайде де, Люк. Ние вече имаме наши си тайни, нали?
— Май да.
— Не казах на никого, че си ме гледал на потока, нали така?
— Май не.
— А ако кажа, лошо ти се пише, нали?
— Сигурно.
— Добре тогава. Аз мога да пазя тайни и ти можеш да пазиш тайни. Кажи сега какво става у семейство Лечър?
— Ама обещаваш да не казваш.
— Гроб съм.
И без това целият град знаеше, че Либи е бременна. Каква полза да се преструваме, че е тайна?
— Ами тяхната дъщеря Либи Лечър ще си има бебе. Сега го ражда.
— На колко е години?
— На петнайсет.
— Божичко!
— А те се опитват всичко да остане скрито-покрито. Не щат да викат лекар, защото цял свят ще разбере. Затова помолиха баба да иде да помогне за раждането.
— Защо го пазят в тайна?
— Защото Либи не е омъжена.
— Без майтап? Кой е бащата?
— Не казва.
— Никой ли не знае?
— Никой освен Либи.
— Ти познаваш ли я?
— Виждал съм я, но Лечърови са много народ. Познавам брат й Пърси. Той казва, че бил на дванайсет години, но не ми се вярва. Трудно се познава, защото не ходят на училище.
— Знаеш ли как забременяват момичетата?
— Май не.
— Тогава по-добре да не ти казвам.
Нямах нищо против. Рики веднъж се беше опитал да ми говори за момичета, но на мен ми призля.
Докато Тали смилаше сочната клюка, краката й се люлееха по-бързо.
— Реката не е далеч — каза тя.
— Към километър и половина.
— Колко далече от другата страна живеят тия хора?
— Съвсем наблизо по един черен път.
— Виждал ли си как се ражда бебе, Люк?
— Не. Виждал съм теленца и кученца, ама не и истинско бебе.
— И аз не съм.
Тя скочи на крака, сграбчи ръката ми и ме смъкна от верандата. Силата й беше учудваща.
— Хайде, Люк. Да идем да видим каквото можем. — Докато намисля какво да й отговоря, тя вече ме влачеше след себе си.
— Ти си луда, Тали — запротестирах аз, като се опитвах да я спра.
— Не, Люк — прошепна тя. — Това е приключение, също като онова на потока оня ден. Хареса ти, нали?
— О, и още как!
— Тогава ми имай доверие.
— Ами ако ни хванат?
— Как ще ни хванат? Тук всички спят. Дядо ти току-що се събуди и през ум не му мина да те търси. Хайде де, не бъди бъзливец.
Внезапно осъзнах, че с Тали бих отишъл навсякъде.
Промъкнахме се зад дърветата, през следите от камиона и оттам към пътя, като гледахме да вървим възможно по-встрани от семейство Спрюл. Чувахме хъркането и тежкото дишане на най-после заспали уморени хора. Стигнахме безшумно до пътя. Тали се ориентираше бързо и ловко в тъмното. Застанахме с лице към реката, а луната се показа и стана малко по-светло. Тясното шосе едва позволяваше два камиона да се разминат на косъм, а близо до краищата му растеше памук. Без луна трябваше да внимаваме къде стъпваме, но на светло можехме да вдигнем глави и да погледнем напред. И двамата бяхме боси. Имаше камъчета точно колкото да ни карат да побързаме, но стъпалата ни бяха като кожата на бейзболната ми ръкавица.
Страхувах се, но бях решил да не го показвам. Тали сякаш не знаеше какво е страх — не се боеше, че ще я хванат, нито пък от тъмното, не се боеше да се промъкне до къща, в която се ражда бебе. Понякога изглеждаше отнесена, едва ли не мрачна и капризна, и голяма колкото майка ми. После приличаше на дете, което се смееше, докато играе бейзбол, обичаше да го гледат, докато се къпе, правеше си дълги разходки в тъмното и най-важното, харесваше компанията на едно седемгодишно момче.
Спряхме по средата на моста и внимателно погледнахме водата под него. Разказах й за рибите там долу, колко са големи и как ядат боклуци, а също и какъв двайсеткилогра-мов рибок беше хванал Рики. Тя държеше ръката ми, докато не стъпихме на другия бряг. Стискаше я съвсем леко в знак на симпатия, а не на закрила.