Пътят до фермата на Лечър беше много по-тъмен. Забавихме се значително, защото се опитвахме да видим къщата, без да се отклоняваме от шосето. Тъй като дотам не бе прокарано електричество, нямаше светлини, само мрак на завоя на реката.
Тали чу нещо и се закова на място. От далечината долитаха гласове. Спряхме на края на памука и търпеливо зачакахме луната. Аз сочех насам-натам и се опитвах да отгатна къде е къщата. Гласовете бяха детски, сигурно на брат-четата и сестричетата на Либи.
Луната най-сетне ни помогна и ние успяхме да видим нещо наоколо. Тъмната сянка на къщата беше толкова далеч, колкото оборът до задната ни веранда, около сто метра, колкото от хоума до стената на стадиона „Спортсманс Парк“. Повечето важни разстояния в моя живот се измерваха от тази стена. Пред къщата беше паркиран дядовият камион.
— По-добре да минем оттук — каза спокойно Тали, сякаш беше ръководила много такива набези. Потънахме в памука, вървяхме ту по един, ту по друг ред, докато мълчаливо описвахме голяма дъга. Памукът беше висок почти колкото мен. Като стигнахме до едно място с по-тънки стъбла, спряхме, за да разучим терена. Имаше бледа светлина в една вътрешна стая на къщата, стаята, където държаха Либи. Когато се озовахме точно пред нея, започнахме да сечем напряко през памука, движейки се съвсем тихичко.
Не ми се вярваше някой да ни види. Нали не ни очакваха, пък и мислеха за други работи. Освен това нощем памукът изглеждаше гъст и тъмен; всяко дете можеше да пропълзи на четири крака между стъблата, без да го видят.
Съучастничката ми се движеше пъргаво и ловко като войниците по филмите. Не сваляше поглед от къщата и внимателно отместваше стъблата, за да ми разчисти път. Не казвахме нито дума. Без да бързаме, напредвахме към едната страна на къщата. Памукът стигаше чак до тесния прашен двор и когато стигнахме на десет реда от края му, ние спряхме, за да огледаме обстановката.
Чувахме децата на Лечър, скупчени около камиона ни, който беше паркиран възможно най-далеч от предната веранда. Баща ми и мистър Лечър седяха отзад и говореха тихо. Децата ту млъкваха, ту заговаряха всички едновременно. Всеки явно чакаше и след няколко минути останах с впечатлението, че отдавна чакат.
Пред нас беше прозорецът, а от скривалището си бяхме по-близо до събитията от останалите Лечърови и баща ми. Освен това бяхме прекрасно скрити отвсякъде: и прожектор от покрива на къщата не би могъл да ни открие.
Точно зад прозореца имаше свещ на някаква маса. Жените сновяха напред-назад и по движението на сенките прецених, че в стаята има повече от една свещ. Светлината беше бледа, а сенките тежки.
— Дай да минем напред — прошепна Тали. Стояхме там вече пет минути и макар да ме беше страх, не вярвах да ни спипат.
Изминахме още три метра и се свихме на ново безопасно място.
— Тук е достатъчно близо — казах аз.
— Може би.
Светлината от стаята падаше на земята отвън. Прозорецът нямаше нито мрежа, нито завеси. Докато чакахме, сърцето ми се поуспокои и аз задишах по-нормално. Огледах се наоколо и почнах да чувам звуците на нощта — хора на щурците, крякането на жабите до реката и тихите гласове на мъжете в далечината.
Мама, баба и мисис Лечър също говореха много тихо. Чувахме ги, но нищо не им се разбираше.
Когато всичко притихна, Либи изкрещя от болка и сърцето ми едва не изхвръкна. Измъченият й глас отекна в полето и бях сигурен, че е умряла. Камионът потъна в тишина. Дори щурците сякаш млъкнаха за миг.
— Какво стана? — попитах аз.
— Има контракция — каза Тали, без да сваля очи от прозореца.
— Това какво е?
— Ами една част от цялата работа. Ще стане и по-лошо — сви рамене тя.
— Горкичката.
— Тя си го е просила.
— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.
— Няма значение — отвърна Тали.
Няколко минути всичко беше спокойно, а после чухме Либи да плаче. Майка й и баба се опитаха да я успокоят. — Толкова съжалявам — повтаряше Либи.
— Всичко ще бъде наред — каза майка й.
— Никой няма да разбере — добави баба. Това очевидно беше лъжа, но може би така Либи щеше да се почувства по-добре.
— Ще си имаш прекрасно бебче — каза моята майка.
Едно от по-големите деца мина насам и се промъкна до прозореца също като мен преди няколко часа, точно преди Пърси за малко да ме осакати с буцата. Той или тя — не можех да различа — понечи да надникне и тъкмо успя, когато един от батковците му се провикна откъм ъгъла на къщата:
— Лойд, махни се от прозореца!
Лойд тутакси отскочи и се шмугна в тъмното. Баща му веднага научи за провинението и някъде наблизо последва здрав пердах. Мистър Лечър използваше някаква пръчка. Все повтаряше: „Следващия път ще взема по-голяма!“ Лойд смяташе, че и сегашната си я бива. Писъците му сигурно се чуваха чак до моста.