Когато пердахът свърши, мистър Лечър изкрещя:
— Нали казах децата да стоят до мен и да не припарват до къщата!
Не видяхме този епизод, но и така усетихме пълния ефект.
Аз обаче бях по-ужасен от мисълта какъв здрав и дълъг бой ще отнеса, ако баща ми знаеше къде съм в момента. Внезапно ми се прииска да си тръгна.
— За колко време се ражда едно бебе? — прошепнах аз на Тали. И да беше уморена, не й личеше. Беше застанала на колене, съвсем неподвижна, и не сваляше очи от прозореца.
— Зависи. Първият път винаги е по-дълго.
— А седмият?
— Не знам. Тогава сигурно просто си изскачат на секундата. Кой има седем деца?
— Майката на Либи. Мисля, че изскача по едно на година.
Тъкмо щях да задремя, когато дойде следващата контракция. Тя отново разтърси къщата и доведе първо до плач, а после до успокоителни думи в стаята. После всичко отново притихна и аз разбрах, че дълго може да продължи така.
Когато вече не можех да си държа очите отворени, аз се свих на топлата пръст между двата реда памук.
— Не мислиш ли, че трябва да си ходим? — прошепнах.
— Не — каза твърдо тя, без да помръдне.
— Събуди ме, ако стане нещо — казах аз.
Тали се намести. Седна на дупето си, кръстоса крака и леко сложи главата ми в скута си. Започна да гали рамото и главата ми. Не исках да заспивам, но не успях да остана буден.
Когато се събудих, аз се оказах в един непознат свят, легнал в полето сред пълна тъмнина. Не помръдвах. Земята под мен вече не беше топла, а краката ми бяха вкочанени. Отворих очи и погледнах ужасено нагоре, докато не осъзнах, че това над мен е памук. Наблизо чух припрени гласове. Някой извика: „Либи!“, и аз бързо се върнах към действителността. Потърсих с ръка Тали, но нея я нямаше.
Станах от земята и надникнах през памука. Нищо не се беше променило. Прозорецът още беше отворен, свещите все така горяха, но мама, баба и мисис Лечър бяха много заети.
— Тали! — прошепнах бързо аз, може би твърде силно, но бях по-изплашен отвсякога.
— Шшшшт! — долетя до мен отговорът й. — Тук съм.
Зърнах тила й на два реда пред мен, малко вдясно. Тя, разбира се, се беше преместила, за да вижда по-добре. Промуших се през стъблата и застанах до нея.
Хоумът е на двайсет и един метра от възвишението на питчера. Ние бяхме много по-близо до прозореца. Само два реда памук ни деляха от края на двора им. Свит ниско и вдигнал поглед към прозореца, най-сетне виждах изпотените лица на мама, баба и мисис Лечър. Те гледаха надолу, към Либи, естествено, но ние не можехме да я видим. Пък и не съм сигурен, че по това време толкова държах да я гледам. Тали обаче определено искаше.
Жените се навеждаха, натискаха я и я караха да напъва и да диша, да напъва и да диша, като през цялото време я уверяваха, че всичко ще бъде наред. Хич не ми изглеждаше наред. Горкото момиче ревеше и стенеше, а от време на време надаваше викове — високи пронизителни писъци, едва-едва приглушени от стените на стаята. Измъченият й глас отекваше дълбоко в тихата нощ, а аз се чудех какво ли мислят за всичко това братчетата и сестричетата й.
Когато Либи не стенеше и не виеше, тя повтаряше: „Съжалявам. Толкова съжалявам.“ Това продължаваше непрекъснато, несъзнателен брътвеж на едно страдащо момиче.
— Всичко е наред, миличко — отвръщаше майка й за хиляден път.
— Не могат ли да направят нещо? — прошепнах аз.
— Не, нищо. Бебето ще излезе когато поиска.
Щеше ми се да попитам Тали откъде знае толкова много за раждането, но си държах езика зад зъбите. Не беше моя работа и тя най-вероятно щеше да ми го каже.
Внезапно шумът в стаята стихна. Мама и баба отстъпиха назад, а после мисис Лечър се наведе с чаша вода. Либи мълчеше.
— Какво става? — попитах аз.
— Нищо.
Паузата ми даде време да мисля за други неща, а именно какво ще стане, ако ме хванат. Бях видял достатъчно. Приключението беше свършило. Тали го беше сравнила с ходенето ни до потока, но то бледнееше пред новото провинение. Нямаше ни от часове. Ами ако дядо влезеше в стаята на Рики да види как съм? Ами ако някой от семейство Спрюл се събудеше и потърсеше Тали? Ами ако татко се умореше и си идеше вкъщи?
Щеше да ме набие така, че да ме боли с дни, ако изобщо оцелеех. Започвах да се паникьосвам, когато Либи отново запухтя, а жените я молеха да диша и да напъва.
— Ето го! — каза майка ми. Жените се засуетиха бясно над пациентката си.