— Продължавай да напъваш! — извика баба.
Либи стенеше още по-силно. Беше изтощена, но поне краят се виждаше.
— Не се предавай, миличко — каза майка й. — Не се предавай.
Тали и аз стояхме неподвижно, хипнотизирани от драмата. Тя взе ръката ми и я стисна здраво. Устните й бяха прехапани, а очите й ококорени от удивление.
— Излиза! — каза майка ми и за един миг всичко застина.
После чухме плача на новороденото, кратък гъргорещ протест, и новият член на семейство Лечър се появи на бял свят.
— Момче е — каза баба и вдигна мъничкото бебе, още покрито с кръв и плацента.
— Момче е — повтори мисис Лечър.
Никакъв отговор от Либи.
Бях видял повече, отколкото очаквах.
— Хайде да си ходим — казах аз и се опитах да издърпам ръката си, но Тали не помръдваше.
Баба и мама продължиха да се занимават с Либи, докато мисис Лечър изми бебето, което беше бясно за нещо си и ревеше ли, ревеше. Не можех да не си помисля колко е тъжно да се родиш в тази малка мръсна къща сред толкова други деца.
След няколко минути на прозореца се появи Пърси.
— Може ли да видим бебето? — попита той, като почти се страхуваше да погледне.
— След малко — отвърна мисис Лечър.
Цялата тумба се събра на прозореца, включително и бащата, който беше вече дядо, и зачака да види бебето. Бяха точно пред нас, по средата между хоума и възвишението, и аз спрях да дишам, за да не ни чуят. Те обаче не мислеха за неканени гости. Гледаха през отворения прозорец, замръзнали от удивление.
Мисис Лечър занесе бебето и се наведе, за да го покаже на семейството му. То ми заприлича на бейзболна ръкавица; почти толкова тъмно и повито в кърпа. Засега мълчеше и не обръщаше кой знае какво внимание на разглеждащата го тълпа.
— Как е Либи? — попита едно от децата.
— Добре е — отвърна мисис Лечър.
— Може ли да я видим?
— Не, не сега. Много е уморена.
Тя прибра бебето, а другите бавно се върнаха пред къщата. Не виждах баща ми, но знаех, че се крие някъде до камиона. Пари да му даваш, не би отишъл при някакво незаконородено бебе.
Няколко минути жените изглеждаха толкова заети, колкото преди раждането, но после полека-лека довършиха работата си.
Освестих се малко и осъзнах, че сме далеч от къщи.
— Трябва да тръгваме, Тали! — прошепнах настойчиво аз. Тя беше готова и аз я последвах по обратния път, като се промушвахме през стъблата, докато не се отдалечихме от къщата, а после се обърнахме на юг и побегнахме между редовете памук. Спряхме, за да се опомним. Светлината от прозореца не се виждаше. Луната се беше скрила. Нямаше силуети и сенки от фермата на Лечър. Пълна тъмнина.
Обърнахме се на запад, пак тръгнахме през редовете, като отмествахме стъблата, за да не ни издраскат лицата. Памукът свърши и намерихме пътечката към шосето. Краката ме боляха, но нямахме време за губене. Хукнахме към моста. Тали искаше да погледа водовъртежа долу, но аз я накарах да продължи.
— Дай да повървим — каза тя от нашата страна на моста и за миг спряхме да тичаме. Крачехме мълчаливо, като се опитвахме да си поемем дъх. Умората бързо ни застигаше; приключението си заслужаваше, но сега плащахме цената. Наближавахме фермата, когато чухме бръмчене зад нас. Фарове! На моста! Ужасени хукнахме напред. Тали лесно можеше да ме надбяга, което би било унизително, ако имах време да се срамувам, а и тя леко се бавеше, за да не ме изгуби.
Знаех, че баща ми няма да кара бързо, особено нощем, по нашия черен път и с мама и баба до него, но фаровете все пак ни застигаха. Когато наближихме къщата, прескочихме плитката канавка и побягнахме през полето. Моторът се чуваше все по-силно.
— Аз ще чакам тук — каза Тали, като спря в края на двора ни. Камионът почти ни беше настигнал. — Ти тичай до задната веранда и се мушни вкъщи. Аз ще почакам, докато влязат. Побързай.
Продължих да бягам и се скрих зад задния ъгъл на къщата точно когато камионът влезе в двора. Промъкнах се безшумно в кухнята, а после в стаята на Рики, където грабнах една възглавница и се свих на пода до прозореца. Бях твърде мръсен и мокър, за да легна в леглото, и се молех възрастните да са прекалено уморени, за да дойдат да ме видят.
Те не вдигнаха много шум, като влязоха в кухнята. Шепнеха, докато сваляха обувките и ботушите си. Лъч светлина се промъкна в стаята ми. Сенките им минаха през него, но никой не надникна при малкия Люк. След няколко минути бяха по леглата си и къщата притихна. Смятах да изчакам малко, а после да се промъкна в кухнята и да избърша лицето и ръцете си с мокра кърпа. После щях да се мушна в леглото и да спя като заклан. Ако ме чуеха да се движа, просто щях да кажа, че са ме събудили.