Съставянето на този план беше последното, което си помислих, преди да заспя.
Не знам колко дълго бях спал, но ми се стори само минути. Дядо беше коленичил над мен и ме питаше защо съм на пода. Бях парализиран от умора.
— Само двамата с теб сме — каза той. — Другите ще си отспиват. — Гласът му беше пропит с презрение.
Все още неспособен да мисля или да говоря, аз го последвах в кухнята, където кафето беше готово. Закусихме мълчаливо със студени питки и сорго. Дядо, разбира се, беше ядосан, защото очакваше по-богата закуска. Освен това беше бесен, задето баба и родителите ми спяха, вместо да се приготвят за полето.
— Онова момиче е родило снощи — каза той, като изтриустата си. Онова момиче и нейното бебе пречеха на памука и на закуската ни и дядо едва сдържаше гнева си.
— Ама верно? — опитах се аз да изглеждам изненадан.
— Да, но още не са намерили таткото.
— Така ли?
— Аха. Искат да пазим раждането в тайна, разбра ли, така че не казвай никому.
— Добре.
— Побързай. Трябва да тръгваме.
— Кога се прибраха?
— Около три часа.
Дядо излезе и запали трактора. Аз сложих чиниите в мивката и отидох да надникна в стаята на нашите. Те лежаха съвсем неподвижно; чуваше се единствено дълбокото им дишане. Исках да сваля ботушите си, да се мушна в леглото при тях и да спя цяла седмица. Вместо това се затът-рих навън. Слънцето тъкмо се показваше над дърветата на изток. В далечината виждах силуетите на мексиканците, които отиваха на полето.
Семейство Спрюл обикаляше предния ни двор. Тали не се виждаше никаква. Попитах Бо, който каза, че й било зле. Май стомашно разстройство. Дядо чу това и ядът му нарасна още повече. Още един берач в леглото вместо на полето.
А аз си мислех само: „Защо не се сетих за разстройство!“
Изминахме половин километър до мястото, където беше оставено полупразното ремарке с памука; издигаше се като паметник сред равното поле и ни приканваше към още един ден мъчения. Бавно взехме чувалите си и започнахме да берем. Изчаках дядо да тръгне надолу по реда си, после се преместих далеч от него и далеч от семейство Спрюл.
Работих здраво около час. Памукът беше влажен и мек на пипане, а слънцето още не се беше вдигнало нависоко. Не берях заради парите или от страх; по-скоро исках мека постеля за спане. Когато влязох толкова навътре в полето, че никой да не ме намери, а в чувала ми имаше достатъчно памук за едно хубаво дюшече, аз се проснах на него.
Баща ми пристигна към средата на сутринта и от осемдесет акра памук взе, че избра точно съседния ред.
— Люк! — каза сърдито той, като ме откри. Беше твърде изненадан, за да ми се кара, и докато се опомня, вече се оплаквах от стомашно разстройство и главоболие, а за по-сигурно добавих, че през нощта не съм спал много.
— Защо? — надвеси се над мен той.
— Чаках ви да се приберете. — В това имаше една доза истина.
— И защо ни чакаше?
— Исках да разбера за Либи.
— Е, тя си има бебе. Какво друго искаш да знаеш?
— Дядо ми каза. — Бавно станах на крака и се опитах да изглеждам колкото се може по-болен.
— Върви вкъщи — нареди татко и аз тръгнах, без да кажа и дума.
Китайски и севернокорейски войници устроили засада на американски конвой до Пьонганг, като убили поне осемдесет души и взели много пленници. Мистър Едуард Мъроу откри вечерните си новини с това съобщение и баба започна да се моли. Както винаги, тя беше седнала срещу мен на кухненската маса. Майка ми се беше облегнала на мивката и също спря да мие и затвори очи. Чух как дядо се изкашля на задната веранда. И той слушаше.
Мирните преговори отново били спрени, а китайците прехвърляли още войници в Корея. Мистър Мъроу каза, че примирието, което било толкова близко, вече изглеждало невъзможно. Тази вечер думите му бяха малко по-тежки, или просто ние бяхме по-уморени от обикновено. Той прекъсна за реклама и после се върна с новина за някакво земетресение.
Баба и мама шетаха бавно из кухнята, когато дядо влезе. Той разроши косата ми, сякаш всичко си беше наред.
— Какво има за вечеря? — попита.
— Свински пържоли — отвърна майка ми.
После дойде и татко и всички заехме местата си. След като дядо благослови храната, се помолихме за Рики. На практика никой не говореше; всички си мислеха за Корея, но никой не искаше да я споменава.
Накрая майка ми заразправя за някакъв проект в неделното училище, когато чух тихото скърцане на вратата на задната веранда. Никой освен мен не чу шума. Нямаше вятър, нямаше какво да бутне вратата. Спрях да ям.
— Какво има, Люк? — попита баба.
— Мисля, че чух нещо — казах аз.
Всички погледнаха към вратата. Нищо. Продължиха да ядат.