Тогава Пърси Лечър влезе в кухнята и ние замръзнахме. Направи две крачки напред и спря, сякаш се беше изгубил. Беше бос, покрит с кал от главата до петите, а очите му бяха червени, все едно е плакал часове наред. Погледна ни и ние го погледнахме. Дядо понечи да стане, за да разреши въпроса.
— Това е Пърси Лечър — казах аз.
Дядо остана на мястото си, хванал нож в дясната си ръка. Очите на Пърси бяха замъглени, а когато проговори, от устата му излезе тих стон, сякаш се опитваше да потисне гнева си. А може би беше ранен или някой отвъд реката беше пострадал и той беше дотичал до нас за помощ.
— Какво искаш, момче? — скастри го дядо. — Възпитаните хора чукат, преди да влязат.
Пърси закова нетрепващите си очи върху дядо и каза:
— Рики го е направил.
— Какво е направил? — попита дядо. Тонът му изведнъж се смекчи и стана леко отбранителен.
— Рики го е направил.
— Какво е направил? — повтори дядо.
— Бебето е негово — каза Пърси. — На Рики.
— Млъкни, момче! — кресна му дядо и стисна ръба на масата, сякаш иначе щеше да скочи и да набие горкото де те.
— Тя не искала, но той я накарал — каза Пърси, като гледаше мен вместо дядо. — После отишъл на война.
— Такива ли ги разправя тая? — попита сърдито дядо.
— Не викай, Илай — каза баба. — Той е само едно дете. — Тя си пое дълбоко дъх и сякаш за пръв път осъзна възможността да е акуширала при раждането на собствения си внук.
— Така разправя — каза Пърси. — И е вярно.
— Люк, иди в стаята си и затвори вратата — каза баща ми и ме извади от вцепенението.
— Не — каза майка ми, преди да помръдна. — Това засяга всички ни. Може да остане.
— Той не трябва да чува такива неща.
— Вече ги чу.
— Да остане — каза баба, като се съгласи с майка ми и уреди въпроса.
Струваше ми се, че искам да остана. Всъщност в този момент май исках да изтичам навън, да намеря Тали и да тръгнем на дълга разходка — далеч от откаченото й семейство, от Рики и Корея, далеч от Пърси Лечър. Но не помръднах.
— Вашите ли те пратиха? — попита майка ми.
— Не. Те не знаят къде съм. Бебето рева цял ден. Либи е превъртяла, иска да скочи от моста, да се самоубие и други такива, и ми каза какво й е направил Рики.
— Ти каза ли на вашите?
— Да, госпожо. Вече всички знаят.
— Имаш предвид всички във вашето семейство?
— Да, госпожо. Не сме казвали на никого.
— Недейте — изръмжа дядо. Беше се облегнал на стола си с прегърбени рамене. Бързо осъзнаваше поражението.
Щом Либи Лечър твърдеше, че Рики е бащата, всички щяха да й повярват. Него го нямаше да се защити. Пък и повечето хора щяха да са на страната на Либи, тъй като Рики го имаха за луда глава.
— Вечерял ли си, синко? — попита баба.
— Не, госпожо.
— Гладен ли си?
— Да, госпожо.
Масата беше отрупана с храна, която щеше да остане недокосната. Съвсем си бяхме изгубили апетита. Дядо се отблъсна от масата и каза:
— Може да изяде моето.
После скочи на крака, излезе от кухнята и отиде на предната веранда. Баща ми го последва безмълвно.
— Седни тука, синко — посочи баба дядовия стол.
Напълниха му една чиния храна и му дадоха чаша подсладен чай. Той седна и задъвка бавно. Баба отиде на предната веранда, като остави мен и мама при Пърси, Той говореше само когато го питаха.
След дълго обсъждане на предната веранда, което ние с Пърси пропуснахме, защото ни пратиха на задната, дядо и татко качиха момчето на камиона и го откараха вкъщи. Аз седнах на люлката с баба, докато те отпрашваха по тъмно. Майка ми пак чистеше боб.
— Дядо ще поприказва ли с мистър Лечър? — попитах аз.
— Мисля, че да — каза мама.
— За какво ще говорят? — Преливах от въпроси, защото смятах, че вече имам право да знам всичко.
— Сигурна съм, че ще говорят за бебето — отвърна баба. — И за Рики и Либи.
— Ще се бият ли?
— Не. Ще се разберат.
— Какво ще се разберат?
— Всички ще се съгласят да не говорят за бебето и да не замесват името на Рики.
— Това се отнася и за теб, Люк — каза майка ми. — Най-дълбока тайна.
— Няма да казвам на никого — отвърнах твърдо аз. Ужасяваше ме мисълта хората да си помислят, че между нас и семейство Лечър има нещо общо.
— Наистина ли Рики го е направил? — попитах аз.
— Разбира се, че не — каза баба. — На тия хора не може да се вярва. Те не са добри християни, затова е забременяло момичето. Сигурно ще искат пари.
— Пари ли?
— Не знаем какво ще искат — каза майка ми.
— А ти мислиш ли, че го е направил, мамо?
— Не — каза тя след кратко колебание.
— И на мен не ми се вярва — присъединих се аз и мнението стана единодушно. Бих защитавал Рики докрай, а ако някой споменеше бебето на Либи, бях готов да се бия.