Обзе ни нов ужас, много по-страшен от онази работа с Ханк Спрюл. Ами ако някой беше чул какво разправят семейство Лечър? Стигаше един човек, едно прошепване в края на главната улица, и слухът щеше да обхване града като горски пожар. Жените в бакалничката на Поп и Пърл щяха да изтърват кошниците си и да стиснат уста от удивление. Старите фермери щяха да се изсмеят надменно и да кажат: „Нищо чудно.“ По-големите деца от църквата щяха да ме сочат с пръст, като че ли аз съм виновен. Градът щеше да приеме слуха за светата истина и името Чандлър щеше да бъде опетнено навеки.
Затова не ми се ходеше в града. Исках да си стоя вкъщи, да играя бейзбол и може би да отида на разходка с Та-ли.
На закуска не говорихме много. Още бяхме като ударени с мокър парцал — според мен защото всички знаехме истината. Рики ни беше оставил нещо за спомен. Чудех се дали знае за Либи и бебето, но не исках да повдигам въпроса. По-късно щях да питам мама.
— В града има панаир — каза дядо. Изведнъж денят стана по-хубав. Вилицата ми замръзна във въздуха.
— Кога ще тръгнем? — попитах аз.
— Както винаги. Веднага след обяда — отвърна дядо.
— До колко часа ще останем?
— Ще видим.
Панаирът беше всъщност една пътуваща трупа цигани със смешен говор, които през зимата живееха във Флорида и обикаляха фермерските градчета през есента, когато се береше памукът и фермерите имаха пари в джобовете си. Обикновено пристигаха без предизвестие в четвъртък, настаняваха се без разрешение на бейзболното игрище и оставаха до неделя. Нищо не можеше да развълнува Блек Оук така, както панаирът.
Всяка година той беше различен. Веднъж имаше слон и гигантска костенурка. Друг път нямаше никакви животни, но затова пък идваха разни смешни човеци: джуджета акро-бати, момиче с шест пръста и мъж с три крака. Винаги обаче имаше виенско колело, въртележка и две-три други люлки, които скърцаха, дрънчаха и в общи линии ужасяваха всички майки. Например онази въртележка, която представляваше един кръг седалки на вериги, дето се въртяха все по-бързо и по-бързо, докато децата не полетят успоредно на земята и не почнат да пищят и да плачат за спиране. Преди две-три години в Монет една верига се беше скъсала и някакво момиченце беше прелетяло през пътя и се беше ударило в ремарке. На следващата седмица въртележката беше в Блек Оук с нови вериги и хората се редяха на опашка да се повозят.
Имаше сергии, където да хвърляш халки и стрелички и да стреляш с въздушна пушка, за да спечелиш разни награди. На някои панаири имаше гадателки, на други фотока-бинки, а на трети фокусници. Винаги беше шумно, пъстро и ужасно забавно. Бързо се разчуваше, отвсякъде прииждаха хора и за няколко часа Блек Оук беше претъпкан. Страшно ми се ходеше.
Може би, помислих си аз, вълнението от панаира ще потисне любопитството към Либи Лечър. Натъпках питката в устата си и хукнах навън.
— Има панаир — прошепнах аз на Тали, когато се видяхме до трактора, за да идем на полето.
— Всички ли ще ходите? — попита тя.
— Разбира се. Никой не пропуска такова нещо.
— Знам една тайна — прошепна тя, като се оглеждаше.
— Каква?
— Снощи чух нещо.
— Къде го чу?
— Край вашата веранда.
Не ми харесваше как ме размотава.
— И какво?
Тя се наведе още по-близо.
— За Рики и онова момиче. Май имаш нов братовчед. — Думите й бяха жестоки, а очите й гледаха лукаво. Това не беше онази Тали, която познавах.
— Какво си търсила ти там? — попитах аз.
— Не е твоя работа.
Дядо дойде от къщата и отиде до трактора.
— По-добре не казвай на никого — процедих през зъби аз.
— Ние с теб знаем да пазим тайна, нали? — усмихна се тя, докато се отдалечаваше.
— Да.
Набързо изгълтах обяда, а после отидох да се изкъпя. Майка ми знаеше, че умирам от нетърпение да ида в града, и затова ми спести голямото жулене.
Всичките десет мексиканци се качиха в каросерията с мен и баща ми и потеглихме. Каубой цяла седмица беше брал памук със счупени ребра, което не остана незабелязано от дядо и татко. Те много му се възхищаваха.
— Мъжки момчета — бе казал дядо.
Семейство Спрюл търчаха насам-натам и се готвеха да ни последват. Тали беше пуснала мухата за панаира и сега дори Трот се беше оживил.
Когато пресякохме реката, аз се взрях надолу по пътя към фермата на Лечър, но паянтовата им къща не се виждаше. Погледнах баща си. Той също се взираше с мрачен, почти гневен поглед. Как можаха тия хора да ни объркат така живота?
Задрусахме се по чакъления път и скоро полята на Лечър останаха зад нас. Когато стигнахме асфалтовото шосе, аз отново се размечтах за панаира.