— Всичко съблича! — каза един от тях, докато минаваше край нас, и ние забравихме за захарния памук. Последвахме ги до края на палатките, където бяха циганските фургони. Зад тях имаше малка шатра, разпъната на такова място, че да не се вижда. Няколко мъже пушеха и чакаха с гузен вид. От шатрата долиташе музика.
На някои панаири имаше голотии. Миналата година Рики го забелязали да се измъква от една такава шатра. Нищо чудно. Вкъщи се вдигна голяма патърдия. Нямаше да го хванат, ако не бяха спипали мистър Рос Лий Харт. Мистър Харт беше в управата на методистката църква, фермер със собствена земя и почтен гражданин с устата жена. Тя тръгнала да го търси късно в събота вечер по време на панаира и го мярнала да излиза от забранената шатра. Изпищяла при вида на безпътния си съпруг, а той тутакси се шмугнал зад фургоните. Тя хукнала да го гони с крясъци и заплахи и Блек Оук се сдобил с нова клюка.
Кой знае защо, мисис Харт разказа на всички какво е направил съпругът й и горкият човечец беше в немилост месеци наред. Освен това тя разтръби, че зад него от шатрата излязъл Рики Чандлър. Ние страдахме мълчаливо. Неписаното правило беше да не ходиш по такива места в родния си град. Иди до Монет, Лейк Сити или Карауей, но не го прави в Блек Оук.
Диуейн и аз не познавахме никого от мъжете около шатрата. Заобиколихме фургоните и тръгнахме откъм другия фланг, но там на един кол беше вързано едро куче, за да държи настрана любопитковци като нас. Оттеглихме се и решихме да изчакаме, докато се мръкне.
Когато наближи четири часът, трябваше да вземем трудно решение — дали да идем на кино, или да останем на панаира. Везните клоняха към филма, когато на ринга се появи Далила. Беше се преоблякла и сега носеше още по-разголен червен костюм. Тълпата се втурна към нея и след малко Самсон отново изхвърляше от ринга фермери, планинци и дори по някой мексиканец.
Единственият сериозен противник дойде по тъмно. Мистър Хорсфлай Уокър имаше глухоням син, който тежеше сто и двайсет кила. Викахме му Грухи не от жестокост или неуважение — просто такъв си му беше прякорът. Хорсфлай заложи пет долара и Грухи бавно се качи на ринга.
— Този не е шега работа, Самсон — измърка Далила по микрофона.
Самсон знаеше, че изхвърлянето на сто и двайсет кила от ринга може да отнеме повече време и затова нападна веднага. Започна ниско с китайски сплит — хватка, която трябваше да удари глезените на противника един в друг и да го повали. И Грухи наистина падна, само че върху Самсон, който неволно простена от болка. Някои зрители започнаха да викат за Грухи, който, естествено, не можеше да чуе нищо. Двамата мъже се търкаляха и ритаха по ринга, докато в един миг Грухи не притисна Самсон.
— Четирийсет секунди! — обяви Далила.
Времето течеше много по-бавно, докато Самсон лежеше по гръб. Той ритна няколко пъти, но без успех, после приложи пъргава хватка, при която стъпалата му отскочиха бързо, склещиха Грухи за ушите и го събориха по гръб. Самсон скочи на крака, докато Далила ни описваше тактиката му. Един „летящ“ ритник парализира Грухи.
— Петнайсет секунди! — извика Далила.
Времето отново затече бързо. Грухи се втурна като разярен бик и двамата мъже отново се строполиха на земята. Публиката пак закрещя. Хорсфлай подскачаше около ринга като обезумял. Двамата противници се боричкаха известно време, а после Далила обяви:
— Десет секунди.
Чуха се леки освирквания на реферката. Самсон изви ръката на Грухи зад гърба му и я разтърси, хвана го за стъпалото и хлъзна горкото момче по ринга и през въжетата. То падна в краката на баща си.
— Мошеник проклет! — изкрещя Хорсфлай.
Самсон се обиди и махна на Хорсфлай сам да се качи на ринга. Хорсфлай направи крачка напред и Самсон повдигна въжетата. Далила, която явно много пъти беше виждала подобни заплахи, каза:
— На твое място не бих посмяла. Той става опасен, щом се ядоса.
Хорсфлай вече си търсеше повод да остане сред публиката. Както стоеше на края на ринга и се хилеше подигравателно, Самсон изглеждаше три метра висок. Хорсфлай се наведе, за да види как е Грухи, който търкаше рамото си и аха-аха да заплаче. Като си тръгваха, Самсон им се изсмя, а после започна да ни дразни, като се перчеше с бицепсите си, кръстосвайки ринга. Няколко зрители взеха да го освиркват, а той тъкмо това и чакаше.
Справи се с още няколко противници, след което Далила обяви, че нейният човек трябва да вечеря. Щели да се върнат след час за последно представление.
Беше се стъмнило. Въздухът кънтеше от звуците на панаира; веселите писъци на децата по въртележките, възгласите на победителите в хвърлянето на топки или халки, десетината високоговорителя, от които гърмеше най-различна музика, неспирното дърдорене на панаирджиите, които приканваха хората да се разделят с парите си, за да видят най-голямата костенурка в света или да спечелят друга награда; и най-вече опияняващото оживление на множеството. Хората бяха толкова нагъсто, че игла да хвърлиш, нямаше къде да падне, както обичаше да казва баба. Тълпяха се край фургоните, гледаха и подвикваха. Около въртележките се виеха дълги опашки. Групи мексиканци се мотаеха насам-натам, зяпаха удивено, но, общо взето, си стискаха парите. Никога не бях виждал толкова много народ на едно място.