Намерих родителите си на главната улица да пият лимонада и да гледат от безопасно разстояние. Дядо и баба вече бяха в камиона — готови за тръгване, макар че нямаха нищо против да почакат. Панаир имаше само веднъж годишно.
— Колко пари имаш? — попита татко.
— Около долар.
— Това виенско колело ми се струва опасно, Люк — каза майка ми.
— Нищо му няма. Два пъти вече се возих.
— Ще ти дам още един долар, за да не се возиш повече.
— Става.
Тя ми подаде банкнотата. Разбрахме се да се върна след около час. Отново намерих Диуейн и решихме този път да видим голите жени. Тичахме, докато не стигнахме до циганските фургони. Там беше много по-тъмно. Пред шатрата няколко мъже пушеха цигари, а на входа една млада жена с изрязан костюм люлееше бедра и танцуваше палаво.
Като баптисти ние знаехме, че танцуването е не само лошо, а направо греховно. Беше в списъка на тежките грехове като пиянството и псувните.
Танцьорката не беше хубава като Далила, не беше толкова разголена и кръшна. Разбира се, Далила имаше дългогодишен опит и беше обиколила света.
Промъквахме се през сенките и напредвахме бавно, когато един непознат глас каза:
— Дотук. Изчезвайте, момчета.
Замръзнахме, огледахме се и в тоз миг чухме познат глас да крещи зад нас:
— Покайте се, слуги на порока! Покайте се!
Беше преподобният Ейкърс, изправил се с Библията в едната ръка и вдигнал дългия крив показалец на другата.
— Гнездо на змии! — изпищя той с все сила.
Не знам дали младата дама спря да танцува, нито дали мъжете се разпръснаха. Диуейн и аз се хвърлихме на четири крака и запълзяхме като подгонени животни през лабиринта от фургони и камиони, докато не видяхме светлина между две от сергиите по средата на панаира. Излязохме и се смесихме с тълпата.
— Мислиш ли, че ни видя? — попита Диуейн.
— Не знам. Едва ли.
Заобиколихме, върнахме се и застанахме на безопасно разстояние от циганските фургони. Брат Ейкърс беше в стихията си. Беше се приближил на десет метра от шатрата и пъдеше демоните, като крещеше колкото му глас държи. И имаше успех. Танцьорката не се виждаше никаква, както и мъжете. Божият наместник беше провалил представлението, макар да подозирах, че всички са вътре, спотайват се и чакат да се махне.
Далила обаче се беше завърнала, и то с нов костюм. Беше от леопардова кожа и едва скриваше най-важното. Знаех, че на следващата сутрин брат Ейкърс ще я направи на мат и маскара. Той обожаваше панаира, защото му предоставяше изобилен материал за амвона.
Около ринга се беше събрала истинска тълпа, която зяпаше Далила и чакаше Самсон. Тя отново го представи със същите думи. Най-сетне Самсон скочи на ринга, също издокаран в леопардова кожа. Тесни гащета, гол до кръста, с лъскави черни кожени ботуши. Почна да се перчи, да прави стойки и да ни кара да го освиркваме.
Приятелят ми Джеки Мун пръв изпълзя на ринга и като повечето жертви избра стратегията на отбягване на ударите. Изплъзва се успешно двайсетина секунди, докато на Самсон не му писна. Една „гилотина“ плюс „турско премятане“, както обясни Далила, и Джеки се оказа на тревата недалеч от мястото, където стоях аз.
— Не беше много зле — засмя се той.
Самсон нямаше намерение да наранява никого; това би навредило на бизнеса му. Към края на последното си представление обаче той стана много по-наперен и непрекъснато ни подвикваше:
— Няма ли мъже сред вас?
Говорът му беше някак чудноват, а гласът му дълбок и плашещ.
— Един воин ли няма в Блек Оук, Арканзас?
Защо не бях висок три метра! Щях да скоча и да нападна Самсон, а публиката щеше да пощурее. Хубаво щях да го наредя, да го метна през въжетата и да стана най-големият герой в Блек Оук. Засега обаче можех само да го освирквам.
И тогава се намеси Ханк Спрюл. Между схватките той обикаляше около ринга и стоеше срещу Самсон достатъчно дълго, за да може да му хване окото. Публиката се смълча, докато двамата се смразяваха с поглед. Самсон отиде до края на ринга и каза:
— Ела тук, дребосъко.