Ханк, естествено, само го изгледа презрително. После отиде при Далила и извади пари от джоба си.
— Ой ла-ла, Самсон! — възкликна тя, като пое банкнотите. — Двайсет и пет долара!
Всички замърмориха невярващо.
— Двайсет и пет кинта! — каза някой зад мен. — Това си е една седмична надница!
— Да, ама може да спечели двеста и петдесет — отвърна друг.
Публиката се скупчи по-плътно, а ние двамата с Диуейн се провряхме по-напред, за да виждаме между възрастните.
— Как се казваш? — вдигна микрофона Далила.
— Ханк Спрюл — изръмжа той. — Още ли плащате десеторно?
— Точно така. Сигурен ли си, че искаш да заложиш двайсет и пет?
— Да. И само трябва да остана на ринга една минута?
— Да, шейсет секунди. Нали знаеш, че Самсон не е губил схватка от пет години? За последен път го победиха в Русия, и то нечестно.
— Не ме интересува Русия — каза Ханк и свали ризата си. — Други правила има ли?
— Не. — Тя се обърна към публиката и каза възможно най-драматично, че предстои битката на вечерта.
Ханк знаеше как да се бие и избягваше нападенията на гиганта доколкото може без да бяга панически като повечето от другите противници. На няколко пъти изненадваше Самсон докато онзи се опитваше да го изкара от строя. А и Ханк използваше всякакви нечестни номера.
Самсон се обърна и се опита да фокусира погледа си върху Ханк. Без да пуска въжетата, успя да направи няколко крачки, а след това за последен път атакува отчаяно. Ханк просто се отмести от пътя му и Самсон се заби на колчето в ъгъла. Въжетата се огънаха от тежестта му, а другите три колчета изглеждаха готови да се счупят. Самсон стенеше и се гърчеше като ранен мечок. Изопна крака под тялото си и успя да се стегне колкото да се обърне. По-добре да беше останал на тепиха. Ханк се втурна и го фрасна по главата с дясната си ръка. Ударът запрати Самсон обратно на пода. Тъй като жертвата му беше беззащитна, Ханк отново се засили и го удари за трети и последен път. Самсон се строполи. Далила изпищя и изтича на ринга. Ханк се отпусна в ъгъла си, облегна ръце на въжетата и се ухили, без да го е грижа какво става с противника му.
Не бях сигурен какво да правя, а и повечето от останалите зрители също мълчаха. От една страна, беше хубаво да видим как едно момче от Арканзас премазва така египетския великан. От друга страна обаче, ставаше въпрос за Ханк Спрюл, а и той беше използвал юмруците си. Победата му беше опетнена, не че това имаше значение за него. Всички щяхме да се чувстваме по-добре, ако някое местно момче беше победило Самсон по честен път.
Когато се увери, че времето е минало, Ханк прекрачи въжетата и скочи на земята. Бо и Дейл взеха парите и тримата братя изчезнаха.
— Тоя утрепа Самсон — каза някой зад мен.
Най-великият борец на света лежеше проснат по гръб с широко разперени ръце и крака, а жена му беше клекнала над него и се мъчеше да го свести. Дожаля ми за тях. Бяха толкова интересни. Дълго време нямаше да видим такова представление, може би никога. Съмнявах се всъщност, че Самсон и Далила ще припарят до Блек Оук, Арканзас, когато и да било.
Накрая той седна и всички си отдъхнахме. Шепа добри хора му изръкопляскаха тихо, а после публиката започна да се разпръсва.
Защо ли Ханк не тръгнеше с панаира? Можеше да печели пари, като бие хората, и да остави фермата ни на мира. Реших да подхвърля идеята си на Тали.
Горкият Самсон бе работил цял ден в жегата и за части от секундата бе изгубил цялата си печалба. Ама че начин да си изкарваш прехраната. Най-сетне бях видял по-лоша работа от брането на памук.
През пролетта и зимата неделните следобеди често се използваха за ходене на гости. След обяда и кратката дрямка се качвахме на камиона, отивахме в Лейк Сити или Парагулд и се изтърсвахме неканени при някои роднини или приятели, които винаги се радваха, че ни виждат. „Що не наминете към нас“ беше често използвана фраза и хората я приемаха буквално. Не бяха нужни уговорки и предизвестия, пък и нямаше как. Нито ние, нито роднините ни имахме телефон.
През късното лято и есента обаче не се ходеше много по гости, защото работата беше по-тежка, а следобедите бяха твърде горещи. За известно време забравяхме за лелите и чичовците, но знаехме, че после ще наваксаме.
Седях на предната веранда, слушах мача на „Кардиналите“ и гледах как мама и баба чистят боб и грах. Тогава видях от моста да се надига облак прах.
— Вижте, кола — казах аз и те погледнаха нататък.
По нашия път рядко минаваше нещо. Почти винаги беше някой Джетър от отсреща или някой Толивър от изток. От време на време преминаваше непозната кола или камион и ние ги гледахме безмълвно, докато прахта не се слегнеше, а после на вечеря обсъждахме кой ли може да е бил и какво е правил в нашата част на окръг Крегхед. Дядо и татко споменаваха за това в града, а мама и баба казваха на всички жени преди неделното училище, така че рано или късно намираха някой, който да е виждал непознатата кола. Обикновено разбулваха мистерията, но понякога така и не успявахме да разберем.