Колата се движеше бавно. Видях червено петънце, което все повече растеше, и не след дълго един лъскав седан с две врати зави към къщата ни. Ние тримата вече стояхме прави на верандата, замръзнали от изненада. Шофьорът паркира зад камиона ни. От предния двор семейство Спрюл също го зяпаха.
Шофьорът отвори вратата си и излезе.
— А, Джими Дейл — каза баба.
— Да, той е — отвърна майка ми. Интересът й беше поспаднал.
— Люк, тичай да извикаш баща си и дядо си — каза баба.
Аз хукнах през къщата, като крещях с пълно гърло, но мъжете вече бяха чули тръшването на вратата и идваха откъм задния двор.
Срещнахме се пред колата, която беше нова, чиста и несъмнено най-красивата, която бях виждал. Всички се прегърнаха и си стиснаха ръцете, а после Джими Дейл ни представи новата си жена, кльощаво същество, което изглеждаше по-младо от Тали. Казваше се Стейси. Беше от Мичиган и когато говореше, думите й излизаха през носа. Приказваше бързо и рязко и за секунди накара кожата ми да настръхне.
— Защо говори така? — прошепнах аз на мама, когато групата се премести на верандата.
— Защото е севернячка — гласеше простото обяснение.
Бащата на Джими Дейл беше Ърнест Чандлър, по-големият брат на дядо. Ърнест имал ферма в Лийчвил, докато преди няколко години не умрял от инфаркт. Аз не си спомнях нито него, нито Джими Дейл, макар да бях слушал много за тях. Знаех, че Джими Дейл напуснал фермата и отишъл в Мичиган, където си намерил работа в завод на „Буик“ и изкарвал по три долара на час, нечувана сума по стандартите на Блек Оук. Помагал на тукашни момчета да си намерят работа там. Преди две години, след поредната лоша реколта, баща ми беше прекарал ужасна зима във Флинт, където слагал предни стъкла на новите коли. Прибра се с хиляда долара и ги похарчи, за да върне част от основните заеми.
— Страшна кола — каза татко, когато седнаха на предните стълби.
Баба беше в кухнята и правеше чай с лед. Майка ми имаше неприятното задължение да разговаря със Стейси, която не ми хареса от мига, в който излезе от колата.
— Чисто новичка — отвърна гордо Джими Дейл. — Купих я миналата седмица, тъкмо навреме за пътуването. Ние със Стейси се взехме преди месец и това ни е сватбеният подарък.
— Ние със Стейси се оженихме — поправи го младоженката от другата страна на верандата. За миг разговорът замря, докато се опитвахме да смелим факта, че Стейси току-що е поправила мъжа си пред хора. Такова нещо никога не бях чувал.
— Петдесет и втора ли е?
— Не, петдесет и трета, най-новата. Сам я направих.
— Нима!
— Да. От „Буик“ ни дават да си поръчваме колите точно както си ги искаме, а после си ги получаваме направо от конвейера. Аз лично й сложих таблото.
— Колко струва? — попитах, макар че на майка й се искаше да ми запуши устата.
— Люк! — извика тя. Татко и дядо ме изгледаха сърдито и аз тъкмо щях да кажа нещо, когато Джими Дейл изтърси:
— Две хиляди и седемстотин долара. Не е тайна. Всеки продавач знае колко струват.
Междувременно семейство Спрюл се бяха приближили и зяпаха колата — всички освен Тали, която не се виждаше никаква. Беше неделя следобед и според мен време за раз-хлаждаща баня в Сайлърс Крийк. Нали затова се въртях на верандата да я чакам да се мерне.
Трот взе да обикаля колата с патрава походка. Бо и Дейл също я огледаха от всички страни. Ханк надничаше вътре и сигурно търсеше ключовете. Мистър и мисис Спрюл й се радваха от разстояние.
Джими Дейл ги наблюдаваше внимателно.
— Планинци ли са?
— Да, от Юрика Спрингс.
— Свестни ли са?
— Повечето — каза дядо.
— Какво прави онзи големият?
— Не се знае.
Сутринта в църквата бяхме научили, че Самсон в крайна сметка станал на крака и си тръгнал от ринга, така че Ханк не беше прибавил още една жертва към списъка си. Брат Ейкърс цял час ни говори за греховността на панаира — комар, побоища, похот, неприлични дрехи, омешване с цигани и прочие пороци. Двамата с Диуейн попивахме всяка дума, но той не спомена имената ни.
— Защо живеят така? — попита Стейси, като гледаше лагера на Спрюл. Резките й думи пронизаха въздуха.
— Че как да живеят? — попита дядо.
И той вече беше решил, че не харесва новата госпожа Джими Дейл Чанддър. Тя кацна като птиче на ръба на един люлеещ се стол и ни огледа пренебрежително.