Баба беше до градинската портичка. Беше се облегнала на оградата и гледаше как майка ми и Стейси вървят от растение на растение. Застанах до нея и тя разреши косата ми.
— Дядо казва, че е проклета севернячка — рекох тихо аз.
— Не ругай.
— Не ругая. Само повтарям.
Умът й беше другаде. Това лято тя от време на време ми говореше, без да ме вижда. Уморените й очи се отнасяха, а мислите й напускаха фермата ни.
— Защо говори така? — попитах аз.
— Тя пък смята, че ние говорим странно.
— Наистина ли?
— Да.
Нищо не разбирах.
Една зелена змия, дълга не повече от педя-две, надигна глава от лехата с краставиците, а после се плъзна по пътечката право към майка ми и Стейси. Двете я видяха едновременно. Майка ми я посочи и каза спокойно:
— Я, зелено змийче.
Стейси реагира различно. Зяпна, но беше толкова ужасена, че няколко секунди от устата й не излезе нито звук. После нададе такъв писък, че сигурно я чуха чак семейство Лечър, смразяващ кръвта вой, по-страшен от най-отровното влечуго.
— Змияааа! — изкрещя отново тя и се скри зад мама. — Джими Дейл! Джими Дейл!
Змийчето се закова на място и сякаш вдигна глава към нея. Нищо и никакво безобидно зелено змийче. Кой нормален човек ще се изплаши? Изтичах и го вдигнах, като си мислех, че така ще помогна. Но Стейси не можа да понесе гледката на момченце, хванало подобно смъртоносно създание. Тя припадна в боба, а мъжете дотичаха от верандата.
Джими Дейл я вдигна на ръце, докато ние се опитвахме да обясним какво е станало. Горкото змийче висеше безпомощно; май и то беше припаднало. Дядо не можа да скрие усмивката си, докато вървяхме зад Джими Дейл и жена му към задната веранда, където я оставихме на една пейка, а баба отиде за лекарство.
След малко Стейси се съвзе, но лицето й беше бледо, а по кожата й беше избила пот. Баба се суетеше над нея с мокри кърпи и соли за вдишване.
— В Мичиган нямат ли си змии?
— Ами май не.
— Че то беше само едно нищо и никакво змийче — казах аз.
— Слава богу, че не видя гърмяща. Досега да е умряла — отвърна баща ми.
Майка ми възвари вода и я наля в чаша с пакетче чай. Стейси седна и пресуши чашата и за пръв път в историята в нашата ферма някой пиеше горещ чай. Тя искаше да поседи сама и затова ние се пренесохме на предната веранда и я оставихме да си почине.
Не след дълго мъжете отидоха до буика. Вдигнаха капака и се надвесиха над двигателя. Тъй като никой не ми обръщаше внимание, аз слязох от верандата и тръгнах към гърба на къщата да търся Тали. Скрих се до силоза на едно любимо мое място, където не можеха да ме видят. Чух равното мощно бръмчене на мотор и разбрах, че това не е старият ни камион. Отиваха да се повозят и чух, че баща ми ме вика. Не се обадих и те заминаха.
Отказах се да чакам Тали и се върнах в къщата. Стейси седеше на столче под едно дърво и гледаше печално полето, скръстила ръце с нещастно изражение. Буикът беше заминал.
— Няма ли да се повозиш? — попита тя.
— Не, госпожо.
— Защо?
— Просто така.
— Возил ли си се някога в лека кола?
Тонът й беше подигравателен и аз започнах да лъжа.
— Не, госпожо.
— На колко си години?
— На седем.
— Виждал ли си някога телевизор?
— Не, госпожо.
— Говорил ли си някога по телефон?
— Не, госпожо.
— Невероятно. — Тя поклати глава с отвращение. Искаше ми се да бях останал до силоза. — На училище ходиш ли?
— Да, госпожо.
— Слава богу. Можеш ли да четеш?
— Да, госпожо. И да пиша мога.
— Смяташ ли да завършиш гимназия?
— Разбира се.
— Баща ти завършил ли е?
— Да.
— А дядо ти?
— Не.
— Така си и мислех. Тук някой ходи ли изобщо в колеж?
— Още не.
— Какво искаш да кажеш?
— Мама казва, че аз ще ида.
— Съмнявам се. Откъде ще вземете пари?
— Мама казва, че ще ида.
— Като пораснеш, ще станеш беден фермер като баща си и дядо си.
— Ти пък откъде знаеш — сопнах се аз.
Стейси ядосано поклати глава.
— Аз съм учила две години в колеж — изфука се тя.
Не си поумняла много, щеше ми се да кажа аз. Последва дълго мълчание. Исках да си тръгна, но не знаех как най-добре да се измъкна от разговора. Стейси седеше на стола, гледаше към далечината и събираше още отрова.
— Не мога да повярвам колко сте изостанали — каза тя.
Забих поглед в краката си. С изключение на Ханк Спрюл, никога не бях виждал по-неприятен човек от Стейси. Какво би направил Рики? Сигурно щеше да я напсува, но тъй като това нямаше да ми се размине, реших просто да си тръгна.
Буикът се върна. Баща ми беше зад кормилото. Той паркира и възрастните излязоха. Джими Дейл извика на семейство Спрюл да дойдат. Качи Бо, Дейл и Трот на задната седалка, а Ханк отпред и отпрашиха по пътя към реката.