Едва късно следобед Джими Дейл каза, че е време да си ходят. Ние това и чакахме, особено аз, който се притеснявах да не останат за вечеря. Не можех да си представя да седя на масата и да се опитвам да ям, докато Стейси коментира храната и навиците ни. След като презираше всичко останало, защо да й хареса вечерята?
Бавно отидохме до буика и почнахме да се прощаваме надълго и нашироко.
Никой никога не бързаше да си тръгва. Един казваше, че е станало късно, после друг го повтаряше, а по някое време друг правеше крачка към колата или камиона сред първата вълна сбогувания. Стискахме си ръцете, прегръщахме се и си разменяхме обещания. Лека-полека цялата група стигаше до колата, но тогава процесията спираше, защото някой си спомняше още някаква история. И пак прегръдки, и пак обещания скоро да дойдат отново. След като със значителни усилия гостите успяваха да се напъхат в превозното средство, изпращачите навираха глави вътре, за да се сбогуват за пореден път. Евентуално да разкажат набързо още една история. След някой и друг протест моторът най-сетне забръмчаваше и колата или камионът тръгваше на заден, а всички махаха.
Когато къщата се изгубеше от погледа, някой от пътниците казваше:
— И закъде толкова бързаме?
А някой от изпращачите помърморваше:
— Защо не постояха още малко?
Когато стигнахме до колата, Стейси прошепна нещо на Джими Дейл. Той се обърна към майка ми и каза тихо:
— Стейси трябва да иде до тоалетната.
Майка ми погледна стреснато. Ние нямахме тоалетна. Облекчавахме се във външния клозет, дървена постройка с дупка зад бараката за инструменти в задния двор.
— Ела с мен — каза й мама и двете жени тръгнаха. Джими Дейл внезапно си спомни историята за едно тукашно момче, което отишло във Флинт и било арестувано за пиянство. Аз се измъкнах и минах през къщата. После слязох от задната веранда и се промъкнах през два кокошарника до едно място, откъдето виждах как майка ми води Стейси към клозета. Тя спря и го погледна; никак не й се влизаше, но нямаше избор.
Майка ми я остави и се върна в предния двор. Действах бързо. Щом се видях сам, почуках на вратата на клозета. Чух лек писък и едно отчаяно:
— Кой е?
— Мис Стейси, аз съм, Люк.
— Заето! — каза тя. Обикновено ясното й произношение беше забързано и приглушено в задушливата влажност на клозета. Вътре беше тъмно, а единствената светлина се процеждаше през процепите между дъските.
— Не излизай сега! — казах аз, като се постарах да звуча изплашено.
— Какво?
— Навън има голяма змия!
— О, господи! — стресна се тя. Би припаднала, но и без това клечеше.
— Тихо! — казах аз. — Иначе ще разбере, че си тук.
— Божичко! — каза тя с разтреперан глас. — Направи нещо!
— Не мога. Много е голяма и хапе.
— Какво иска? — попита тя. Май беше готова да се разплаче.
— Не знам. Това е клозетна змия и непрекъснато обикаля тук.
— Повикай Джими Дейл!
— Добре, но не излизай. Застанала е до вратата. Май усеща, че си вътре.
— Божичко господи — повтори тя и се разплака.
Аз се скрих зад кокошарника, а после заобиколих градината от източната страна на къщата. Минах бавно и тихо покрай храстите по края на двора ни, докато не стигнах един гъсталак, откъдето се виждаше предният двор. Джими Дейл се беше облегнал на колата си, разказваше нещо и чакаше жена му да си свърши работата.
Мина време. Мама, татко, дядо и баба слушаха и се кискаха на поредната история. От време на време някой от тях хвърляше поглед към задния двор.
Най-сетне майка ми се притесни и ги остави, за да види какво става със Стейси. Минута по-късно се чуха гласове и Джими Дейл хукна към клозета. Аз се зарових още по-дълбоко в гъсталака.
Когато се прибрах вкъщи, беше почти тъмно. Бях гледал от разстояние, иззад силоза, и знаех, че мама и баба приготвят вечерята. Здравата бях загазил — ако закъснеех за масата, щях само да усложня положението.
Бяха седнали и дядо тъкмо щеше да благослови храната, когато аз влязох през вратата от задната веранда и тихо заех мястото си. Те ме погледнаха, но аз забодох очи в чинията си. Дядо каза набързо молитвата, а жените ни сипаха. След едно известно мълчание татко каза:
— Къде беше, Люк?
— До потока.
— И какво правеше там?
— Нищо. Гледах.
Това звучеше достатъчно подозрително, но те не се заядоха. Когато отново настъпи тишина, дядо каза точно навреме с дяволит тон:
— А там клозетни змии имаше ли?
Едва успя да го изрече, преди да избухне в смях.
Огледах масата. Баба стискаше челюсти, сякаш се беше заклела да не се усмихне. Майка ми криеше устата си със салфетка, но очите й я издаваха; и на нея й идеше да прихне. Баща ми беше натъпкал храна в устата си и успяваше да дъвче със сериозно изражение.