Дядо обаче се превиваше от смях. Той се смееше, седнал начело на масата, докато останалите се опитваха да запазят самообладание.
— Хубав номер й извъртя, Люк — успя да си поеме дъх той. — Така й се пада!
Най-сетне и аз се разсмях, но не на собствените си действия. Много беше забавно да гледам как дядо си умира от смях, докато другите се мъчат да останат сериозни.
— Престани вече, Илай — раздвижи най-сетне челюсти баба.
Аз напълних устата си с грах и забих поглед в чинията. Всички пак замълчаха и задъвкаха.
След вечеря баща ми ме отведе в бараката за инструменти. На вратата й имаше орехова пръчка, издялана и излъскана до блясък. Специално за мен.
Бях научен да приемам наказанието като мъж. Плачът беше забранен, поне пред хора. В тези ужасни мигове пример ми беше Рики. Бях чувал ужасни разкази как дядо го пердашел и как той никога, никога не плачел. Когато Рики бил малък, боят не бил шега работа.
— Ти постъпи много лошо със Стейси — каза баща ми. — Тя ни беше гостенка и е жена на наш братовчед.
— Да, сър.
— Защо го направи?
— Защото тя каза, че сме глупави и изостанали. — Малко донос нямаше да навреди.
— Наистина ли?
— Да, сър. Не ми хареса, и на другите не им хареса.
— И така да е, пак трябва да уважаваш по-възрастните. Според теб колко удара заслужаваш?
Престъплението и наказанието винаги се обсъждаха предварително. Когато се навеждах, винаги знаех колко пръчки ще отнеса.
— Един. — Това беше дежурното ми мнение.
— Според мен два — каза той. — А за мръсния език?
— Според мен не беше толкова мръсен — казах аз.
— Използва забранена думичка.
— Да, сър.
— Колко удара за това?
— Един.
— Разбираме ли се за общо три? — попита той.
Никога не ме биеше, когато е много ядосан, така че обикновено имаше място за преговори. Три звучеше справедливо, но аз винаги се опитвах да ги намаля. В крайна сметка нали бяха на мой гръб? Защо да не се пазаря?
— Два е по-справедливо — казах аз.
— Три. Наведи се.
Преглътнах, стиснах зъби, обърнах се, наведох се и хванах глезените си. Татко ме удари три пъти по дупето с пръчката. Болеше ужасно, но всъщност той не удряше много силно. Къде-къде по-здрав бой бях ял.
— А сега марш в леглото — каза той и аз хукнах към къщата.
С двеста и петдесетте долара на Самсон в джоба си Ханк още по-слабо се интересуваше от брането на памук.
— Къде е Ханк? — попита дядо мистър Спрюл, като взехме чувалите и започнахме работа в понеделник сутрин.
— Сигурно спи — отговори рязко той и това приключи въпроса на първо време.
Великанът пристигна на полето по средата на сутринта. Не разбрах точно кога, защото бях в далечния край на един ред, но скоро чух гласове и се досетих, че семейство Спрюл отново се карат.
Около час преди пладне небето се смрачи, а от запад полъхна ветрец. Когато слънцето се скри, спрях да бера и погледнах облаците. На стотина метра от мен дядо правеше същото — ръцете на хълбоците, сламената шапка килната на една страна, а лицето вдигнато нагоре. Вятърът се усили, небето притъмня и не след дълго захладня. Всички бури тук идваха от Джоунсбъро, известен като Пътя на тор-надото.
Първо удари градушка, твърди зрънца колкото грах, и аз тръгнах към трактора. На югоизток небето беше тъмносиньо, почти черно, а ниските облаци надвисваха над нас. Планинците вървяха бързо по редовете си на път към ремаркето. Мексиканците тичаха към обора.
И аз се затичах. Градушката ме кълвеше по врата и ми напомняше да бързам. Вятърът виеше из дърветата по реката и накланяше доземи стъблата на памука. Някъде зад мен падна гръм и чух как един от планинците изпищя, сигурно Бо.
— Няма какво да ходим до ремаркето с памука — каза дядо, когато пристигна. — Не и при тия светкавици.
— По-добре да идем вкъщи — каза татко.
Качихме се на плоското ремарке, като всички бързаха и се блъскаха, и тъкмо когато дядо зави с трактора, дъждът ни удари яко. Беше студен, обилен и падаше косо от силния вятър. Тутакси станахме вир-вода; в потока да бях цамбурнал, повече не можех да се намокря.
Планинците се бяха скупчили около Тали. На два-три метра от тях татко ме притискаше до гърдите си, сякаш вятърът можеше да ме отнесе. Мама и баба бяха тръгнали към къщи малко преди бурята да започне.
Дъждът шибаше на вълни. Капките падаха толкова нагъсто, че едва виждах памука на крачка пред мен. Все повтарях на дядо да побърза. Бурята гърмеше толкова силно, че не чувах познатото бучене на двигателя. Отново удари гръм, този път много по-близо, така че ушите ми запищяха. Мислех, че ще умрем.