Пътувахме към къщата цяла вечност, но когато стигнахме, дъждът внезапно спря. Небето беше още по-тъмно, навсякъде чернееше.
— Торнадо! — викна мистър Спрюл, докато слизахме от ремаркето.
На запад, далеч зад реката и високо над дърветата, един тънък и дълъг облак се накланяше надолу. Беше светлосив, почти бял на фона на черното небе, и ставаше все по-голям и шумен, докато бавно се спускаше към земята. Беше на няколко колометра оттук и заради разстоянието не изглеждаше толкова опасен.
В нашата част на Арканзас торнадото не беше рядкост. Цял живот бях слушал разкази за тая напаст. Преди десетки години прадядо ми оцелял след ужасно торнадо, което се въртяло в кръг и стигало все до същата фермичка. Това идваше в повече и баба го разказваше не много убедено. Торнадото беше част от живота, но досега не бях виждал нито едно.
— Катлин — изкрещя баща ми към къщата. Не искаше майка ми да пропусне това зрелище.
Погледнах към плевнята, където стояха мексиканците, онемели и сащисани като нас. Неколцина сочеха с пръст.
Гледахме гигантската фуния с мълчаливо удивление, без да се страхуваме, защото не беше близо до фермата и продължаваше да се отдалечава на североизток. Движеше се бавно, сякаш търсеше идеалното място да се спусне. Издълженият й край се виждаше ясно на хоризонта, високо над земята; тя се подмяташе във въздуха и танцуваше, докато се чудеше кога и къде да удари. Въртеше се бързо, идеален обърнат конус, който се вихреше в бясна спирала.
Вратата зад нас хлопна. Мама и баба стояха на стълбите и бършеха ръце в кухненски кърпи.
— Към града отива — каза авторитетно дядо, сякаш можеше да предскаже къде ще удари торнадото.
— Май да — добави татко, и той като пръв синоптик.
Опашката на торнадото се спусна надолу и спря да подскача. Сякаш наистина беше допряло земята някъде другаде, защото вече не му виждахме края.
Църквата, маганът, киното или бакалницата на Поп и Пърл? Вече пресмятах пораженията, когато торнадото изведнъж се вдигна и сякаш напълно изчезна.
Зад нас се разнесе нов трясък. Оттатък пътя, в земите на Джетьр, се бе появило друго торнадо. Беше се промъкнало зад нас, докато гледахме първото. Сега бе само на два-три километра и сякаш се бе насочило право към къщата ни. Гледахме го ужасени и една-две секунди не можехме да помръднем.
— Бързо в плевнята! — извика дядо. Някои от планинците вече тичаха към лагера си, като че ли палатките щяха да помогнат.
— Натам! — извика мистър Спрюл и посочи плевнята. Изведнъж всички закрещяха и се разтичаха. Татко сграбчи ръката ми и побягнахме. Земята се тресеше, а вятърът виеше. Мексиканците се пръснаха във всички посоки; някои смятаха, че е по-добре да се скрият в полето, други се бяха насочили към къщата ни, докато не ни видяха да бягаме към плевнята. Ханк прелетя край мен с Трот на гърба си.
Тали също ни изпревари.
Преди да стигнем до плевнята, торнадото се отлепи от земята и бързо се издигна в небето. Дядо спря и се загледа, а всички останали го последваха. Фунията мина малко по на изток от фермата ни и вместо да я връхлети, остави зад себе си само едри капки кафеникав дъжд и пръски кал. Гледахме я как подскача из въздуха и си търси друго място за спускане.
Няколко минути бяхме толкова изплашени и зашеметени, че дума не можехме да обелим.
Аз огледах облаците във всички посоки, за да няма втори път такава изненада. Не бях единственият.
После отново заваля и ние се прибрахме в къщата.
Бурята бушува два часа и хвърли срещу нас почти всички боеприпаси на природата: мощни ветрове, проливни дъждове, вихрушки, град и светкавици, които падаха толкова често и толкова наблизо, че понякога се пъхахме под леглата си. Семейство Спрюл се беше скрило в дневната ни, а ние из останалата част на къщата. Мама не се отделяше от мен. Тя се боеше до смърт от бурите и това само влошаваше нещата.
Не бях съвсем сигурен как ще умрем — отнесени от вятъра, изпепелени от светкавица или удавени от потоп, но очевидно краят беше дошъл. Баща ми обаче проспа по-голямата част от бурята и неговата невъзмутимост ме успокои. Той беше живял в траншеи и бе воювал с немците, така че от нищо не се страхуваше. Тримата лежахме на пода на спалнята — баща ми хъркаше, майка ми се молеше, а аз между тях слушах бурята. Мислех си за Ной и неговите четирийсет дни дъжд и чаках нашата къщичка просто да за-плава.
Когато дъждът и вятърът най-после стихнаха, излязохме да огледаме пораженията. Като изключим мокрия памук, нямаше кой знае какви щети — тук-там прекършени клони, обичайните издълбани от водата ровове, някой и друг изтръгнат домат в градината. Утре памукът щеше да изсъхне и ние отново щяхме да се заловим за работа. По време на късния обяд дядо каза: