Баумхолц има триста и шейсет. Не може да го стигне.
В този момент баща ми трябваше да се притече на помощ на жена си и да отклони разговора от сериозните теми.
— Забравих да ви кажа, че миналата събота видях Лу Джефкоут — обяви той, след като се окашля. — Каза, че методистите имали нов питчер.
Дядо се беше успокоил достатъчно, за да отвърне:
— Лъже. Всяка година казват така.
— Защо им трябва нов питчер? — усмихна се леко баба, а на мен ми се стори, че мама всеки момент ще прихне.
В събота предстоеше есенният пикник, велико събитие за цял Блек Оук. След службата, която поне за нас баптистите се точеше бавно, всички се събираха в училището. Жените подреждаха под дърветата храна колкото за целия щат, а след дългия обяд мъжете играеха бейзбол.
Мачът беше по-особен, защото от него зависеше кой колко ще се хвали. Победителите дразнеха победените цяла година. Чувал бях мъжете да се горещят по повод на този мач и посред зима.
Методистите бяха печелили през последните четири години и въпреки това винаги говореха за нов питчер.
— А нашият питчер кой е? — попита татко. Дядо беше треньорът на баптисткия отбор, макар че след четири поредни загуби хората почваха да недоволстват.
— Ами сигурно Ридли — каза без колебание дядо. От цяла година мислеше за мача.
— Че той срещу мене не може да играе! — възразих аз.
— Да нямаш по-добра идея? — сряза ме дядо.
— Аха.
— Да я чуем тогава.
— Каубой — казах аз и всички се усмихнаха. Какво прекрасно хрумване!
Но мексиканците не можеха да участват в Мача, нито пък планинците. Всеки отбор се сформираше само от членове на съответната църква — никакви надничари, никакви роднини от Джоунсбъро, никакви външни хора. Имаше толкова много правила, че ако някой седнеше да ги пише, правилникът щеше да стане по-дебел от Библията. Съдии си водехме от Монет и им плащахме по пет долара на мач плюс ядене на корем. Уж никой не ги познаваше, но след миналогодишната загуба поне в нашата църква имаше слухове, че или те, или жените им са методисти.
— Няма да е зле, а? — каза баща ми, който вече си представяше как Каубой помита съперниците ни. Страйк след страйк. Кървовете му влизат отвсякъде.
След като разговорът се беше върнал на по-приятни теми, жените отново се намесиха. Бейзболът беше изтикай встрани, а те заговориха за пикника, храната, как щели да са облечени методистките и така нататък. Вечерята завърши мирно и тихо както обикновено и всички излязохме на верандата.
Бях решил да напиша писмо на Рики и да му кажа за Либи Лечър. Сигурен бях, че възрастните няма да го направят; в главите им беше само това как да опазят тайната. Рики обаче трябваше да знае в какво го обвинява Либи. Трябваше да реагира някак си. Ако научеше какво става, можеше да уреди да го върнат вкъщи да оправи нещата. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Семейство Лечър си седяха вкъщи и доколкото знаехме, си траеха, но в Блек Оук трудно се пазеха тайни.
Преди да замине за Корея, Рики ни беше разказал за един негов приятел от Тексас, когото срещнал на ученията. Момчето било само на осемнайсет години, но вече семейно, а жена му била бременна. Военните го пратили в Калифорния на писарска служба за няколко месеца, та да не би да загине. Това се смятало за един вид изпитание и щял да се върне в Тексас, преди жена му да роди.
И Рики беше на същия хал, само дето не знаеше. Аз щях да му кажа. Изнизах се от верандата, уж че съм уморен, и отидох в стаята на Рики, където държах дъската си за писане. Занесох я на кухненската маса — там светлината беше по-добра — и започнах да пиша с големи печатни букви.
Спрях се накратко на бейзбола, на първенството, после на панаира и Самсон. Написах и няколко изречения за торнадото. Нямах нито време, нито нерви да разказвам за Ханк и затова минах към същината на въпроса. Съобщих му, че Либи Лечър е родила, макар да не си признах, че съм бил наблизо.
Майка ми влезе откъм верандата и попита какво правя.
— Пиша писмо на Рики — отвърнах аз.
— Колко хубаво — каза тя. — Но трябва да си лягаш.
— Да, мамо. — Бях изписал цяла страница и много се гордеех със себе си. Утре щях да напиша втора. А може би и трета. Бях решил това да стане най-дългото писмо, което Рики някога е получавал.
Тъкмо привършвах един дълъг ред памук близо до шубрака край Сайлърс Крийк, когато чух гласове. Стъблата бяха особено високи и аз се загубих сред гъстите листа. Чувалът ми беше пълен до половината и вече мечтаех за следобеда в града, за киното, кока-колата и пуканките. Слънцето беше почти над главите ни; сигурно наближаваше обяд. Смятах да се обърна и да изкарам още един ред, да работя усилено, а следобеда да се отдам на удоволствия.