— Люк, добре ли си? — сграбчи раменете ми тя.
Очите ми сълзяха и започвах да усещам болката.
— Да, кимнах аз, няма проблеми.
— Иди ми отрежи една пръчка! — изкрещя мисис Лечър на Пърси. Тя ръмжеше и още не беше пуснала двете по-малки братчета. — Не ви ли е срам тъй да биете момченцето? Кво ви е направило?
Кръвта ми вече направо шуртеше, капеше от брадичката и цапаше ризата ми. Мама ме накара да легна и да си наведа главата назад. Докато правехме това, Пърси донесе пръчка.
— Ела да гледаш — каза към мен мисис Лечър.
— Недей, Дарла — отвърна майка ми. — Ще си ходим.
— Не, искам да види — каза тя. — Наведи се, Пърси.
— Не ща — изплаши се той.
— Наведи се или ще извикам баща ти. Ще те науча аз как да се държиш. Ще ми биеш горкото момченце, и гостенче на всичкото отгоре!
— Няма — каза Пърси и майка му го удари с пръчката по главата. Той изпищя и тя го прасна през ухото.
Накара го да се наведе и да си хване глезените.
— А си ги пуснал, а съм те била цяла седмица — заплаши го тя. Когато започна да го налага, той вече плачеше. Ние с мама бяхме удивени от гнева и жестокостта й. След девет-десет много силни удара Пърси започна да реве. — Млъквай! — изкрещя майка му.
Ръцете и краката й бяха тънки като пръчката, но пък беше страшно бърза. Ударите й се сипеха като картечен огън и плющяха като камшик. Десет, двайсет, трийсет пръчки и Пърси започна да вие.
— Мамо, спри! Няма вече!
Боят нямаше край, макар Пърси отдавна да си беше получил наказанието. Когато ръката й се умори, тя го блъсна на земята, а той се сви на топка и захълца. Другите двама вече ревяха. Тя сграбчи средния за косата. Нарече го Рейфърд и го накара да се наведе. Рейфърд бавно хвана глезените си и някак си изтърпя последвалия бой.
— Хайде да си ходим — прошепна ми мама. — Можеш да легнеш отзад.
Помогна ми да се покатеря в каросерията. Междувременно мисис Лечър дърпаше третото момче за косата. Пърси и Рейфърд лежаха в прахта, жертви на започнатия от тях бой. Мама обърна камиона и докато потегляхме, мисис Лечър налагаше най-малкия. Чуха се силни гласове и аз се изправих точно колкото да видя как мистър Лечър тича пред къщата с няколко деца по петите си. Той изкрещя на жена си, но тя не му обърна внимание и продължи да удря сина си. Мистър Лечър я стигна и я сграбчи. Отвсякъде прииждаха деца; всички викаха или плачеха.
Зад нас се вдигна прахоляк и аз ги изгубих от поглед.
Легнах и се опитах да се наместя. Молех се никога да не стъпя във фермата им. Не исках да ги виждам повече. Освен това горещо се молех никой да не чуе слуха, че ние имаме нещо общо с тях.
Завръщането ми беше триумфално. Семейство Спрюл бяха измити и готови за града. Седяха под едно дърво и пиеха чай с лед заедно с баба, дядо и татко. Спряхме на пет-шест метра от тях. Аз се надигнах възможно най-драматично и с голямо задоволство видях как зяпнаха при вида ми. Бях ожулен, окървавен, мръсен, с изпокъсани дрехи, но все така гордо изправен.
Слязох от камиона и всички се струпаха около мен. Мама се втурна напред и каза много ядосано:
— Няма да повярвате какво стана! Три от техните се нахвърлиха на Люк! Пърси и още двама го нападнаха, докато бях в къщата. Не ги е срам! Ние им носим храна, а те така да се държат!
Тали също беше загрижена и ми се стори, че иска да се протегне и да ме пипне, за да види дали съм добре.
— Трима значи — повтори дядо със светнали очи.
— Да, и всичките бяха по-големи от Люк — каза мама и легендата тръгна. Размерите на нападателите ми щяха да растат с всеки изминал ден, с всеки месец.
Баба се надвеси над лицето ми и се вторачи в носа ми, който беше леко одраскан.
— Може да е счупен — каза тя и макар това да ми се стори вълнуващо, никак не държах да ме лекува.
— Ти не побегна, нали? — попита дядо. И той се приближаваше към мен.
— Не, сър — отвърнах гордо аз. Само да можех, щях да побегна, и още как!
— Не — каза твърдо майка ми. — Риташе и драскаше не по-малко от тях.
Дядо грейна, а баща ми се усмихна.
— Утре ще идем да ги довършим — каза дядо.
— Дума да не става — възрази мама. Тя се дразнеше, че дядо обича да се бие. Нали беше живяла в пълна къща с момичета. Не разбираше смисъла на боя.
— Добре ли ги нареди? — попита дядо.
— Накрая всичките ревяха — отвърнах аз.
Майка ми вдигна очи нагоре.
Ханк си проправи път през групата и се наведе, за да прегледа пораженията.
— Трима значи, а? — изръмжа ми той.
— Аха — кимнах аз.
— Браво, малкият. Така ще заякнеш.
— Да, сър.
— Ако искаш, ще ти покажа някои хватки за такива случаи — усмихна се той.