— Хайде да се измием — каза майка ми.
— Мисля, че носът му е счупен — повтори баба.
— Добре ли си, Люк? — попита Тали.
— Да — заявих възможно най-твърдо аз.
Изпратиха ме като победител.
Есенният пикник винаги се провеждаше през последната неделя на септември, макар никой да не знаеше защо. Просто такава беше традицията в Блек Оук, стара и неизменна като панаира и пролетния църковен празник. С него се озна-менуваше идването на есента, привършването на брането и краят на бейзболния сезон. Не беше ясно как всичко това става с един пикник, но поне такава беше идеята.
Прекарвахме деня с методистите, наши приятели и съперници. Блек Оук беше твърде малък, за да се разединява. Нямаше чужденци, негри, евреи или азиатци, нито каквито и да било външни хора. Всички бяха англичани и ирландци, най-много с малко немска кръв, и всички бяха фермери или снабдители на фермерите. Всички бяха християни или поне така твърдяха. Спорове възникваха, когато някой фен на „Къбс“ не си мереше приказките в кафенето или когато някой идиот обявеше друга марка трактори за по-хубава от „Джон Диър“, но като цяло животът течеше спокойно. Големите момчета и младежите често се сбиваха зад кооперативния магазин в събота, но го правеха повече за идеята. Побои като онзи между Ханк и братята Сиско бяха такава рядкост, че градът дълго говореше за тях.
Личните сръдни продължаваха цял живот; дядо се представяше повече от добре в това отношение. Но нямаше истински врагове. Имаше ясен социален ред, в който най-отдолу бяха изполичарите, а най-отгоре търговците, и всеки трябваше да си знае мястото. Но хората се разбираха помежду си.
Границата между баптисти и методисти никога не беше достатъчно ясна. Тяхното богослужение беше малко по-различно, като ритуалът да се ръсят бебетата беше най-яркото им отклонение от Библията, поне според нас. Освен това те не се събираха така често, което, естествено, означаваше, че не приемат вярата си толкова насериозно. Никой не се събираше толкова често като нас, баптистите. Любимата ми методистка Пърл Уотсън казваше, че би станала баптистка, но нямала физическа възможност.
Веднъж Рики ми каза насаме, че когато напуснел фермата, можело да стане католик, защото те се събирали само веднъж седмично. Не знаех какво е това католик и той се опита да ми обясни, но не го биваше много-много в теологията.
Тази неделя сутрин мама и баба прекараха повече време от обикновено в гладене. И мен ме изтъркаха по-енергично. За мое разочарование носът ми нито се оказа счупен, нито се поду, а драскотината едва се забелязваше.
Трябваше да бъдем в най-добрия си вид, защото роклите на методистките бяха малко по-хубави. Въпреки цялото суетене аз се вълнувах и нямах търпение да стигна до града.
Бяхме поканили семейство Спрюл — от любезност и християнска грижа, макар че аз не бих го направил. Тали беше добре дошла, но ако зависеше от мен, другите можеха да си останат в двора. Ала когато огледах лагера им след закуска, почти не видях раздвижване. Камионът им не беше откачен от десетките въжета и телчета, които придържаха палатките им.
— Няма да дойдат — съобщих аз на дядо, който учеше урока си за неделното училище.
— Добре — отвърна тихо той.
Перспективата Ханк да се мотае на пикника, да минава от маса на маса, да се тъпче и да търси с кого да се сбие не беше особено приятна.
Мексиканците наистина нямаха избор. Майка ми беше отправила покана към Мигел в началото на седмицата, а после на няколко пъти му припомни любезно. Баща ми му беше обяснил, че ще има специална литургия на испански и купища вкусна храна. Пък и те нямаха какво друго да правят в неделя следобед.
Деветима от тях се качиха в каросерията на камиона ни. Само Каубой отсъстваше. Това даде простор на въображението ми. Къде беше и какво правеше? А къде беше Тали? Като тръгвахме, не я видях в предния двор. Сърцето ми се сви, като си спомних как се криеха в полето и правеха каквото си искат. Вместо да дойде на църква с нас, Тали сигурно пак се беше измъкнала и вършеше лоши работи. Ами ако използваше Каубой като страж, докато се къпе в Сайлърс Крийк? Не можех да понеса тази мисъл, притеснявах се по целия път до града.
Брат Ейкърс зае амвона с необичайна усмивка на лицето си. Църквата беше пълна, хората седяха по пътечките и стояха прави до задната стена. Прозорците бяха отворени, а от северната страна на църквата под един висок дъб бяха събрани мексиканците. Шапките им бяха свалени и тъмните им коси се сливаха в кафяво море.
Свещеникът поздрави гостите ни от планините и мексиканците. Имаше планинци, но не много. Както винаги, той ги накара да станат и да се представят. Идваха от места като Харди, Маунтин Хоум и Калико Рок и бяха издокарани като нас.