На един от прозорците беше монтиран високоговорител и думите на брат Ейкърс се предаваха навън от църквата към мексиканците, където мистър Карл Дърбин ги превеждаше на испански. Мистър Дърбин беше пенсиониран мисионер от Джоунсбъро. Беше работил в Перу трийсет години сред истински индианци в планината и от време на време идваше да ни говори през мисионерската седмица и да ни показва снимки и диапозитиви на онези чужди земи. Освен испански говореше и един индиански диалект, което ме изпълваше с безкрайно възхищение.
Мистър Дърбин стоеше под дървото, а мексиканците бяха насядали около него. Носеше бял костюм и бяла сламена шапка, а гласът му долиташе обратно до църквата почти толкова силно, колкото гласът на брат Ейкърс от високоговорителя. Веднъж Рики каза, че мистър Дърбин има повече ум в главата си от брат Ейкърс. Той сподели това по време на неделната вечеря и си създаде нови неприятности. Да критикуваш проповедника си беше грях, поне ако го правиш на глас.
Седнах на края на пейката, до прозореца, за да мога да гледам и слушам мистър Дърбин. Не разбирах нито дума, но знаех, че говори испански по-бавно от мексиканците. Те приказваха толкова бързо, че често се чудех как се разбират един друг. Неговите изречения бяха гладки и отчетливи, със силен арканзаски акцент. Макар да нямах представа какво казва, мистър Дърбин ми беше много по-интересен от брат Ейкърс.
Както можеше да се очаква при такава голяма публика, утринната служба придоби свой живот и се превърна в маратон. Малка публика, кратка служба. Голяма публика, като по Великден, Деня на майката или есенния пикник, и брат Ейкърс решаваше да покаже на какво е способен. По едно време, посред брътвежа на свещеника, мистър Дърбин сякаш се отегчи. Спря да обръща внимание на речите от църквата и започна да чете своя собствена служба. Когато брат Ейкърс спираше, за да си поеме дъх, мистър Дърбин продължаваше да проповядва. А когато брат Ейкърс сипеше с пълна пара огън и жупел, мистър Дърбин си почиваше с чаша вода. Той седна на земята с мексиканците и зачака крясъците в църквата да спрат.
Аз също зачаках. Прекарвах времето си в мечти за храната, която скоро щяхме да получим — отрупани с пържено пиле чинии и цели кофи домашен сладолед.
Мексиканците почнаха да поглеждат към прозорците на църквата. Сигурен съм, че помислиха брат Ейкърс за полудял. „Спокойно — исках да им кажа аз, — не е за първи път.“
Изпяхме пет куплета от „Такъв, какъвто съм“ за благословия. Никой не тръгна по пътечката и брат Ейкърс с нежелание ни разпусна. На прага срещнах Диуейн и двамата хукнахме по улицата към бейзболното игрище, за да видим дали методистите са там. Разбира се, че бяха там; тяхната служба никога не беше толкова дълга като нашата.
Досами игрището, под три бряста, в които бяха засядали милион неточни топки, храната се редеше върху маси с покривки на бели и червени карета. Методистите се тълпяха около тях; мъжете и децата носеха храната, а жените подреждаха чиниите. Намерих Пърл Уотсън и я заприказвах.
— Брат Ейкърс още ли не е свършил? — попита с усмивка тя.
— Тъкмо ни разпусна — отвърнах аз. Тя даде на мен и Диуейн по една шоколадова бисквита. Изядох моята на две хапки.
Най-накрая баптистите заприиждаха сред хорове от „Здравейте“, „Къде бяхте?“ и „Защо се забавихте толкова?“ Пристигаха коли и камиони и скоро бяха паркирани броня до броня до оградите край игрището. Поне една, а може би и две щяха да бъдат улучени от неточни топки. Преди две години чисто новият крайслер на мистър Уилбър Шифлет загуби предното си стъкло, когато Рики удари хоум-рън през оградата вляво от игрището. Шумът беше ужасен — силно тупване, последвано от дрънченето на строшено стъкло. Но мистър Шифлър имаше пари, така че никой не се разтревожи. Той съзнаваше какъв е рискът да паркираш там. Освен това онази година методистите ни биха седем на пет и според Рики мениджърът — дядо — беше пропуснал да смени питчерите в третия ининг.
Известно време двамата не си говореха.
Скоро масите бяха покрити с големи купи зеленчуци, плата с пържено пиле и кошници с царевичен хляб, питки и така нататък. Чиниите се разместваха под ръководството на мисис Ор, жената на методисткия свещеник, докато не се получи известен порядък. На една маса имаше само сурови зеленчуци — десетина вида домати, краставици и бял и червен лук в оцетен сос. До тях имаше маса с грах, зелен фасул с шунка и зрял боб. На всеки пикник имаше картофена салата, а всеки готвач си имаше отделна рецепта. Двамата с Диуейн преброихме единайсет големи купи от нея и всички изглеждаха различни. Пикантните пържени яйца бяха почти толкова популярни и заемаха половин маса. И най-важното — пърженото пиле. От него имаше достатъчно за едномесечно изхранване на целия град.