Жените сновяха насам-натам и се суетяха около храната, докато мъжете разговаряха, смееха се и се поздравяваха, без обаче да свалят очи от пилето. Навсякъде имаше деца и двамата с Диуейн отидохме до едно дърво, където жените подреждаха десертите. Преброих шестнайсет кутии домашен сладолед, покрити плътно с кърпи и оградени с лед.
След като приготовленията получиха одобрението на мисис Ор, съпругът й, преподобният Върнън Ор, застана в центъра на масите заедно с брат Ейкърс и всички притихнаха. Миналата година брат Ейкърс беше благодарил на Бог за неговите дарове; този път честта се падаше на методистите. Пикникът си имаше неписани правила. Наведохме глави и заслушахме как преподобният Ор благодари на Бог за благостта му, за прекрасната храна, за времето, за памука и така нататък. Не пропусна нищо; Блек Оук наистина беше признателен за всичко.
Надушвах пилето. Представях си вкуса на кексчетата и сладоледа. Диуейн ме ритна и на мен ми идеше да го просна на земята. Не посмях, защото за бой по време на пикник щях да си изпатя.
Когато преподобният Ор най-после свърши, мъжете подбраха мексиканците и ги строиха да им се раздаде храна. Такава беше традицията: първо мексиканците, второ планинците, трето децата и накрая възрастните. Отнякъде се появи Стик Пауърс, естествено, в униформа, и успя да се вреди между мексиканците и планинците. Чух го да обяснява, че бил на работа и нямал много време. Взе си две чинии — едната с пиле, а другата отрупана с всичко, което успя да побере на нея. Знаехме, че ще яде до пръсване, а после ще си избере някое дърво край града и ще легне под него да смели обяда.
Няколко от методистите ме попитаха за Рики — как е, дали имаме вести от него. Опитах се да бъда учтив и да отговоря на въпросите им, но ние като семейство не обичахме подобно внимание. А сега се ужасявахме от тайната за бебето и всяко споменаване на Рики пред хора ни плашеше.
— Кажи му, че мислим за него — повтаряха те. Все така казваха, сякаш имахме телефон и му се обаждахме всяка вечер.
— Молим се за него — добавяха в хор.
— Благодаря — отговарях неизменно аз.
Дори нещо толкова прекрасно като есенния пикник можеше да бъде провалено от един неочакван въпрос за Рики. Той беше в Корея, в траншеите, в разгара на войната, бягаше от куршуми и убиваше хора, без да знае дали някога ще се върне, за да ходи с нас на църква и на пикник и да играе срещу методистите. Сред общото вълнение внезапно се почувствах много самотен и много изплашен.
„Стегни се“ — би казал дядо. Храната много ми помагаше. Двамата с Диуейн взехме чиниите си и седнахме зад първа база, където имаше мъничко сянка. По цялото игрище бяха опънати одеяла и семействата седяха заедно на слънце. Отваряха се чадъри; жените вееха с ветрила на себе си, на децата и на чиниите си. Мексиканците се бяха скупчили под едно дърво, далеч от всички останали. Миналата година Хуан ми беше признал, че не обичат мно-го-много пържено пиле. Не бях чувал подобна глупост. Пилето е сто пъти по-хубаво от тортилите, помислих си тогава аз.
Нашите седяха на едно одеяло до трета база. След много врънкане и опяване ми разрешиха да ям с приятелите си, което беше голям напредък за едно седемгодишно момче.
Опашката край нямаше. Докато мъжете стигнат до последната маса, по-големите момчета вече се връщаха за допълнително. На мен една чиния ми стигаше. Исках да си оставя място за сладоледа. След малко отидохме до масата с десертите, където мисис Лйрийн Фланаган стоеше на стража заради вандали като нас.
— Колко шоколадови има? — попитах аз, като гледах кутиите сладолед, струпани на сянка.
— Не знам. Няколко — усмихна се тя.
— Мисис Купър донесе ли от нейния, с фъстьченото масло?
— Да — отвърна мисис Фланаган и посочи една кутия по средата. Мисис Купър смесваше сладоледа си с шоколад и фъстъчено масло, направо да си оближеш пръстите Хората говореха за него по цяла година. Миналата есен две момчета, едното баптист, другото — методист едва не се сбиха кой да вземе следващата порция. Докато преподобният Ор ги умиряваше, Диуейн успя да грабне две купи. Хукна с тях по улицата и се скри зад една барака, където ги изяде до капка. Цял месец само тоя сладолед му беше в устата.
Мисис Купър беше вдовица. Живееше в хубава къщичка на две пресечки зад бакалничката на Поп и гърл и когато трябваше да се свърши нещо по двора й, тя просто пра — веше кутия сладолед с фъстъчено масло. Веднага се появяваше някой младеж. Мисис Купър имаше най-спретнатия двор в града. Дори възрастни мъже спираха да отскубнат някой плевел.