— Мюжъл играе питчер! — извика някой.
Това беше или шега, или грешка. Стан Мюжъл беше много неща, но никога не беше играл питчер. Хукнахме зад пейките към паркираните коли. Около доджа на мистър Рей Хенри се беше събрала малка тълпа. Радиото беше усилено до дупка, а Хари Кери беше полудял — Стан Мюжъл действително беше на възвишението като питчер срещу „Къбс“, срещу Франки Баумхолц, човека, с когото цяла година се беше борил за титлата на батерите. Тълпата на „Спортсманс Парк“ беше екзалтирана. Хари крещеше по микрофона. Бяхме шокирани от мисълта, че Мюжъл е на възвишението.
Баумхолц удари топката към трета база и изпратиха Стан обратно в центърфилда. Аз изтичах до пейката и казах на дядо, че Мюжъл наистина е питчер, но той не ми повярва. Казах на татко, но и той се усъмни. Методистите водеха с осем на шест в края на седмия ининг и баптистите бяха напрегнати. Дори наводнение нямаше да ги разстрои толкова, поне в момента.
Беше най-малко трийсет и пет градуса. Играчите бяха прогизнали от пот, чистите им панталони и белите неделни ризи бяха полепнали по телата им. Движеха се по-бавно — нали се бяха натъпкали с пържено пиле и картофена салата — и не се стараеха достатъчно според дядо.
Бащата на Диуейн не играеше и затова тяхното семейство си тръгна след два-три часа. Още няколко души си заминаха. Мексиканците продължаваха да стоят под дървото си, но вече се бяха изтегнали и, изглежда, спяха. Жените сякаш бяха потънали още по-дълбоко в клюките си и пет пари не даваха кой ще спечели мача.
Аз седях сам на пейката и гледах как методистите отбелязват още три точки в осмия ининг. Мечтаех за деня, в който щях да изляза и да завоювам невероятни победи. Тези нещастни методисти нямаше да имат никакъв шанс.
Спечелиха с единайсет на осем и за пета поредна година дядовият отбор беше победен. Играчите си стиснаха усмихнати ръцете след края на мача и се отправиха към сянката, където се сервираше чай с лед. Дядо не се смееше, не се усмихваше и не се здрависваше с никого. Той изчезна за малко. Знаех, че цяла седмица ще се цупи.
„Кардинале“ също загубиха с три на нула. Завършиха сезона с четири загуби от „Джайънтс“ и с осем от бруклинските „Доджърс“, които щяха да играят с „Янкис“ в Световните серии в Ню Йорк.
Остатъците от храната бяха събрани и отнесени обратно по колите и камионите. Масите бяха разчистени, боклуците бяха прибрани. Аз помогнах на мистър Дъфи Люис да подравни възвишението и хоума и когато свършихме, игрището пак изглеждаше чудесно. Един час ни трябваше да се сбогуваме с всички. Както обикновено, победените отправяха заплахи за следващата година, а победителите ги дразнеха. Доколкото можех да преценя, никой освен дядо не се ядосваше.
На тръгване от града си мислех за края на сезона. Бейзбол не се играеше до пролетта, когато сеехме памука и хранехме големи надежди. Тези надежди ни крепяха през лятото и често бяха единственото ни спасение от тежката полска работа. Слушахме всеки мач, а после до следващия обсъждахме кой как е играл и каква стратегия е приложил. Шест месеца бейзболът беше част от живота ни, всеки ден, а после изчезваше. Също като памука.
Прибрах се тъжен. Край на мачовете, които слушах на верандата. Шест месеца без гласа на Хари Кери. Шест месеца без Стан Мюжъл. Взех ръкавицата си и тръгнах на дълга разходка през полето, подхвърлях си топката във въздуха и се чудех какво ще правя до април.
За пръв път в моя живот бейзболът ми разби сърцето.
Исках да поръчам якето от „Сиърс и Роубък“, но майка ми настояваше да изчакам брането да свърши. Още спорехме по този въпрос. Пратките пътуваха две седмици, а аз държах да се върна в училище издокаран в червеното яке на „Кардинале“.
В първите дни на октомври горещините спаднаха. Нощите станаха хладни, а сутрин направо мръзнехме на път за полето. Нямаше я вече задушаващата влага, а слънцето не приличаше толкова. По обяд пак ставаше горещо, но не като през август, а след залез въздухът беше лек. Напразно се бояхме жегата да не се завърне. Есента дойде и дните станаха по-къси.
Тъй като слънцето не ни изпиваше силите, работехме по-усилно и беряхме повече. Разбира се, промяната на времето веднага даде на дядо нов повод за притеснения. Зимата се задаваше и той си припомняше как по Коледа е гледал редове кален, загниващ, неприбран памук.