След цял месец на полето училището ми липсваше. Уроците започваха в края на октомври, а аз вече си мислех колко хубаво си беше да седиш по цял ден на чина, заобиколен от приятели вместо памук, и да не мислиш за никакви планинци. След като нямаше бейзбол, нали трябваше да мечтая за нещо. Толкова бях отчаян, че бях стигнал дотам да копнея за класната стая.
Завръщането ми в училище щеше да бъде славно, защото щях да нося лъскавото си ново яке на „Кардинале“. В кутията от пури в чекмеджето на бюрото ми беше скрита крупната сума от четиринайсет долара и половина, събрани с тежък труд и грижливо пестене. Неохотно давах по някоя паричка на църквата и инвестирах разумно в съботно кино и пуканки, но като цяло надниците ми бяха скътани до бейзболната ми картичка със Стан Мюжъл и ножчето със [???]
Един следобед заварихме Стик Пауърс да ни чака вкъщи. Тримата с мама и баба си бяхме тръгнали от полето малко преди другите. Както обикновено Стик седеше под едно дърво, до камиона на дядо, а по сънените му очи си личеше, че си е подремнал.
Той докосна ръба на шапката си за поздрав и каза:
— Добър ден, Рут. Добър ден, Катлин.
— Здрасти, Стик — отвърна баба. — Какво можем да направим за теб?
— Търся Илай или Джеси.
— Ей сега ще дойдат. Някакъв проблем ли има?
Стик задъвка подаващото се между устните му стръкче трева и зарея поглед към полето, сякаш носеше страшни вести, които може би не бяха подходящи за жени.
— Какво има, Стик? — попита баба. Откакто синът й беше на фронта, всяко посещение на униформен мъж я плашеше. През 1944-та един от предшествениците на Стик й беше донесъл новината, че баща ми е ранен в Анцио.
Стик погледна жените и реши, че може да им се вярва.
— Най-големият от братята Сиско, Грейди, дето лежи в затвора за убийство… ами той миналата седмица е избягал. Казват, че ще се върне насам.
Жените помълчаха за миг-два. Баба си отдъхна, че не става въпрос за Рики. На мама й беше дошло до гуша от цялата история с братята Сиско.
— По-добре кажи на Илай — заяви баба. — Ние трябва да готвим за вечеря.
Те се извиниха и влязоха в къщата. Стик погледна след тях и сто на сто се замисли за вечерята.
— Кого е убил? — попитах аз веднага щом жените влязоха вътре.
— Не знам.
— А как?
— Май го е фраснал с лопата.
— Сигурно здрав бой е паднал.
— Сигурно.
— Мислиш ли, че ще нападне Ханк?
— Виж какво, трябва да говоря с Илай. Къде точно е той?
Посочих навътре в полето. Ремаркето с памука едва се виждаше.
— Много далече, бе — промърмори Стик. — С автомобил стига ли се?
— Да — отвърнах аз. Вече бях тръгнал към патрулната му кола. Влязохме вътре.
— Не пипай нищо — каза Стик, когато се наместихме на предната седалка.
Аз се загледах в копчетата и радиостанцията и, естествено, Стик използва случая да се изфука.
— Това тук е радиостанцията — каза той и вдигна микрофона. — Оттук се включва сирената, а оттук фаровете. — Той хвана една ръчка на таблото и добави: — А оттук прожекторът.
— С кого говориш по радиостанцията? — попитах аз.
— Ами най-често с управлението.
— А то къде е?
— В Джоунсбъро.
— Можеш ли да им се обадиш сега?
Стик неохотно взе микрофона, вдигна го пред устата си, наклони глава на една страна, намръщи се и каза:
— Кола четвърта до базата. Обадете се. — Е часът му беше по-нисък, а думите по-бързи и по-авторитетни.
Зачакахме. Тъй като от управлението не отговориха, Стик наклони глава на другата страна, натисна копчето на микрофона и повтори:
— Кола четвърта до базата. Обадете се.
— Ти ли си кола четвърта? — попитах аз.
— Аз съм.
— Колко коли има?
— Зависи.
Погледнах радиото и зачаках от управлението да се обадят на Стик. Струваше ми се невъзможно някой в Джоунсбъро да говори направо с него и Стик да може да му отвърне.
На теория така трябваше да работи, но явно от управлението не се интересуваха много-много какво става със Стик. Той каза за трети път по микрофона:
— Кола четвърта до базата. Обадете се де. — Думите му звучаха по-гневно.
И за трети път никой в управлението не му обърна внимание. След няколко секунди той пъхна микрофона обратно в радиото и каза:
— Тиодор сигурно пак е заспал.
— Кой е Тиодор? — попитах аз.
— Един от диспечерите. Той вечно спи.
Ти също, помислих си аз.
— А можеш ли да пуснеш сирената?
— Не. Ще изплаша майка ти.
— Ами фаровете?
— Не, ще изтощят акумулатора.
Той посегна към ключа; моторът забръмча, но не запали, Стик опита отново и тъкмо преди моторът съвсем да утихне, изведнъж запали, колата се разтресе и задрънча. Онези от управлението явно бяха дали най-калпавата на Стик. Блек Оук не гъмжеше от престъпници.