— Мисля, че Стик иска да изчака края на брането — казах аз.
Тали прие думите ми мълчаливо, а после се обърна и тръгна обратно към къщата. Аз я последвах. Сигурен бях, че съм издал твърде много. При силоза тя ми каза „лека нощ“ и изчезна в тъмнината.
Няколко часа по-късно, когато би трябвало да спя, слушах през отворения прозорец как семейство Спрюл се карат. Ханк беше в центъра на всяка кавга. Невинаги чувах какво казват и за какво се дърлят, но сякаш всеки залп от думи беше предизвикан от нещо изречено или направено от Ханк. Те бяха уморени, той не. Те ставаха преди изгрев и прекарваха поне десет часа на полето; той спеше докогато си иска, а после береше памук, без много-много да се напъва.
Освен това явно отново скитосваше нощем. Когато двамата с татко отворихме кухненската врата, за да съберем яйца и да издоим мляко за закуска, Мигел ни чакаше до стълбите. Помоли за помощ. Около полунощ някой отново замерял обора с буци пръст. Мексиканците бяха изтощени и ядосани. Скоро щеше да стане някакъв бой.
На закуска не говорихме за нищо друго, а дядо беше толкова ядосан, че почти не ядеше. Решиха Ханк да си замине, а ако семейството му тръгнеше с него, щяхме да се оправим някак си. Десет отпочинали и работоспособни мексиканци струваха повече от планинците.
Дядо тръгна да става от масата, за да отиде в предния двор с ултиматум, но татко го успокои. Решиха да изчакат до залез и така да спечелят цял ден работа. Освен това планинците едва ли щяха да си съберат багажа по тъмно.
Стоях и слушах. Исках да скоча и да им разкажа какво си говорихме с Тали, да им кажа, че семейство Спрюл имат нужда от пари. Според мен изобщо нямаше да си тръгнат, а с удоволствие щяха да се отърват от Ханк. Моето мнение обаче никога не се искаше по време на напрегнати семейни дискусии. Дъвчех кекса си и попивах всяка дума.
— Ами Стик? — попита баба.
— Какво Стик? — изръмжа дядо.
— Нали щеше да му кажеш, когато приключиш с Ханк?
Дядо отхапа от шунката и се замисли.
Баба беше с една крачка напред, защото можеше да мисли, без да се ядосва. Тя сръбна от кафето си и каза:
— Според мен най-добре да кажем на мистър Спрюл, че Стик иска да арестува Ханк. Нека момчето да избяга през нощта. Най-важното е да го няма, а така и семейство Спрюл ще са ни благодарни, че сме го спасили.
Планът на баба звучеше съвсем логично. Майка ми се усмихна леко. За пореден път жените бяха анализирали положението по-бързо от мъжете.
Дядо не каза нищо повече. Татко бързо довърши закуската си и излезе навън. Слънцето едва се бе вдигнало над дърветата в далечината, а вече толкова неща бяха успели да се случат.
След обяда дядо изведнъж каза:
— Люк, отиваме в града. Ремаркето е пълно.
Ремаркето не беше съвсем пълно, пък и никога не го карахме на магана по обяд. Но реших да не споря. Ставаше нещо.
Когато пристигнахме, пред нас имаше само четири ремаркета. Обикновено по това време на годината наоколо чакаха поне десет, но пък ние винаги идвахме след вечеря, когато край магана беше пълно с фермери.
— Явно има полза да дойдеш по обед — каза дядо.
Остави ключовете в камиона.
— Дай да идем до главната — каза той, докато се отдалечавахме. — Трябва да взема нещо от кооперативния.
Нямах нищо против.
Град Блек Оук имаше триста жители и кажи-речи всички живееха на няма и пет минути от главната улица. Често си мислех колко ли прекрасно би било да живееш в хубава къщичка на някоя сенчеста улица на един хвърлей от магазина на Поп и Пърл и от киното, далеч от всякакъв памук.
По средата на пътя направихме рязък завой.
— Пърл иска да те види — каза дядо и посочи къщата на семейство Уотсън вдясно. Никога не бях влизал в дома на Поп и Пърл — нямах причина, но бях виждал къщата отвън.
Беше една от малкото с по някоя тухла по тях.
— Защо? — попитах аз, напълно озадачен. Дядо не каза нищо и аз го последвах.
Пърл ни чакаше на прага. Когато влязохме, аз усетих сладкия прекрасен аромат, който се носеше откъм фурната, но не разбрах, че Пърл ми приготвя почерпка. Тя ме погали по главата и намигна на дядо. В ъгъла на стаята Поп се беше навел с гръб към мен и нагласяше нещо.
— Ела, Люк — каза той, без да се обърне.
Бях чувал, че имат телевизор. Първият в нашия окръг беше купен преди една година от мистър Харви Глийсън, собственика на банката, но той живееше сам и доколкото знаехме, още никой не беше виждал телевизора му. Няколко души имаха роднини в Джоунсбъро с телевизори и когато им ходеха на гости, се връщаха с куп разкази за това невероятно изобретение. Диуейн беше виждал телевизор на една витрина в Блайтсвил и цяла вечност се хвали в училище.