— Тихо! — просъска той.
И двамата дишахме тежко и се потяхме обилно. Миризмата му ме блъсна силно; без съмнение тъкмо нея бях усетил преди малко. Спрях да се извивам и стиснах зъби. Коляното му притискаше гърдите ми.
— На реката ли беше? — попита той.
Поклатих глава. Потта от брадичката му капеше в очите ми и смъдеше. Той размаха леко ножа, като че ли не го виждах добре.
— Къде беше тогава? — попита той.
Отново поклатих глава; не можех звук да издам. Тогава усетих, че цялото ми тяло се тресе, трепери от страх.
Когато разбра, че не съм в състояние да проговоря, той хвана върха на ножа и ме чукна по челото.
— Ако кажеш една дума за тази нощ, ще убия майка ти — процеди той. Очите му бяха по-красноречиви от устата. — Ясно ли е?
— Закимах бясно. Той стана и тръгна. Скри се бързо в тъмнината и ме остави в прахоляка на пътя. Заплаках, запълзях и когато стигнах до камиона, припаднах.
Мама и татко ме намериха под леглото си. Докато ми крещяха за всичко — мръсните дрехи, кървавите драскотини по ръцете и какво точно правя под леглото им, — аз успях да скалъпя историята за някакъв кошмар. Сънувал съм, че Ханк се е удавил, и съм отишъл да видя дали всичко е наред.
— Да не си сомнамбул?! — каза невярващо майка ми и аз веднага се хванах за думите й.
— Сигурно — кимнах аз. После погледът ми се замъгли — бях уморен до смърт, страхувах се и не бях съвсем сигурен дали наистина не съм сънувал онова до реката. Ужасявах се от мисълта отново да видя Каубой.
— Рики ходеше насън — обади се баба от коридора. — Една нощ го хванах до силоза.
Това донякъде поуспокои духовете. Заведоха ме в кухнята и ме накараха да седна на масата. Мама ме изтърка от калта, а баба проми раничките от острицата по ръцете ми. Мъжете видяха, че всичко е под контрол, и отидоха за млякото и яйцата.
Тъкмо се готвехме да закусваме, когато затрещяха гръмотевици. Отдъхнах си. Още няколко часа нямаше да ходим на полето. Нямаше да бъда близо до Каубой.
Дъждът затрополи шумно по ламаринения покрив. Той заглушаваше гласовете ни, така че ядяхме мълчаливо. Мъжете се тревожеха за памука, а жените се тревожеха за мен.
Моите тревоги бяха далеч по-страшни от техните.
— Може ли да си доям после? — попитах аз и леко побутнах чинията си. — Страшно ми се спи.
Мама реши, че мога да се върна в леглото и да си почивам колкото искам. Докато жените прибираха масата, аз я попитах шепнешком дали ще дойде да легне при мен. Разбира се, че щяла да дойде.
Тя заспа преди мен. Бяхме в тяхното легло, в полутъмната спалня, лежахме, зъзнехме и слушахме дъжда. Мъжете бяха наблизо в кухнята, пиеха кафе и чакаха. Почувствах се в безопасност.
Исках да вали вечно. Мексиканците и планинците щяха да си тръгнат. Каубой щеше да си отиде вкъщи, където можеше да пори и да ръга на воля, без аз да разбера. А някъде през следващото лято, когато почнехме да правим планове за брането, аз щях да се погрижа Мигел и хората му да не припарват повече в нашия окръг.
Исках мама да е до мен, а татко наблизо. Исках да заспя, но щом затворех очи, виждах Ханк и Каубой на моста. Изведнъж ми се прииска Ханк още да е тук, да тършува за ядене из палатките и нощем да хвърля камъни по плевнята. Тогава всичко това щеше да се окаже сън.
Не се отделих от мама цял ден, след като бурята отмина, след като обядвахме и след като другите заминаха на полето, а ние останахме вкъщи. Двамата с татко спориха шепнешком и той се намръщи, но тя не отстъпи. Имаше моменти, когато момченцата трябваше да бъдат до майките си. Страхувах се да не я изгубя от поглед.
От самата мисъл да разкажа какво съм видял ми при-зляваше. Опитвах се да не мисля нито за убийството, нито за разказване, но само това ми беше в главата.
Набрахме зеленчуци от градината. Следвах мама с кошницата си и се озъртах на всички посоки, като всеки момент очаквах Каубой да изскочи отнякъде и да ни убие и двамата. Усещах го с носа, с ушите, с кожата си. Виждах как ужасните му мътни очи следят всяко наше движение. Острието на ножа му тежеше все по-силно върху челото ми.
Не мислех за нищо друго и стоях плътно до майка си.
— Какво има, Люк? — питаше ме непрекъснато тя. Съзнавах, че не говоря, но не можех да изкарам и дума. Ушите ми леко пищяха. Светът се движеше по-бавно. Исках само да се скрия някъде.
— Нищо — казвах аз. Дори гласът ми беше различен — нисък и дрезгав.
— Още ли си уморен?
— Да.
Щях да съм уморен цял месец, ако това би ме спасило от полето и Каубой.
Спряхме, за да разгледаме докъде е стигнал Трот с боядисването. Тъй като бяхме тук, а не беряхме памук, Трот не се виждаше никакъв. Ако напуснехме къщата, щеше да се върне към работата си. По източната стена вече имаше цял метър висока бяла ивица, която стигаше почти от единия до другия й край. Беше чиста и равна — дело на човек, който не се притеснява за времето.