Понякога Отис ми махваше, понякога не. Видях белезите и превръзката на окото му. Колко въпроси исках да му задам!
Освен това видях само едната маймунка. Тя седеше на каросерията и изглеждаше много тъжна. Огледах се за приятелката й, но не видях друга маймунка.
Махнахме на Отис. Той ни погледна, но не отвърна на поздрава ни. Това се смяташе за ужасна грубиянщина в нашия свят, но Отис беше различен. Заради белезите си нямаше нито жена, нито деца, нищо освен самота.
Изведнъж грейдерът спря. Отис се обърна и ме погледна със здравото си око, а после ми махна да се кача при него.
Моментално се запътих към грейдера, но майка ми се спусна към мен.
— Няма страшно, не бойте се — извика Отис.
Тъй или иначе, аз вече се покатервах. Той се пресегна и ме издърпа на платформата, където седеше.
— Застани тук — нареди ми той и посочи мястото до себе си. — Дръж се за това — изръмжа и аз хванах една дръжка до важен на вид лост, който се страхувах да докосна. Погледнах към мама, която беше сложила ръце на хълбоците си. Клатеше глава, сякаш щеше да ме удуши, но на устните й играеше лека усмивка.
Отис врътна ключа и двигателят забръмча. Натисна съединителя, дръпна един лост и потеглихме. Пеша можех да се движа по-бързо, но моторът вдигаше толкова шум, сякаш карахме като луди.
Бях от лявата страна на Отис, съвсем близо до лицето му, и се опитвах да не гледам белезите. След две-три минути той сякаш забрави за присъствието ми. Маймунката обаче беше много любопитна. Тя ме гледаше като натрапник, а после се спусна бавно на четири крака, готова всеки момент да се нахвърли върху мен. После скочи на дясното рамо на Отис, мина отзад по врата му, настани се на лявото му рамо и взе да ме наблюдава.
И аз я наблюдавах. Не беше по-голяма от малка катеричка; имаше хубава черна козина и черни очички, едва разделени от носа й. Дългата й опашка падаше отпред върху ризата на Отис, който дърпаше лостовете, разстилаше чакъла, мърмореше си нещо и сякаш не забелязваше маймунката на рамото си.
Когато стана ясно, че тя иска само да ме разгледа, аз насочих вниманието си към работата на грейдера. Отис беше спуснал ножа в плитката канавка и го беше наклонил под остър ъгъл, за да изстърже калта, тревата и плевелите и да ги избута на пътя. От предишни наблюдения знаех, че ще мине няколко пъти, ще прочисти канавките, ще разстеле чакъла и ще го заравни. Дядо смяташе, че Отис трябва да оправя пътя ни по-често, а и повечето фермери мислеха така.
Отис обърна грейдера, прекара ножа през другата канавка и се насочи обратно към нашата къща. Маймунката не беше помръднала.
— Къде е другата? — попитах аз недалеч от ухото му.
Отис посочи ножа и каза:
— Падна.
Трябваха ми няколко секунди, за да го осъзная, а после бях потресен от мисълта за ужасната смърт на горкото животинче. Отис не се вълнуваше много, но оцелялата маймунка явно скърбеше за смъртта на дружката си. Само си седеше, понякога ме гледаше, понякога не, и ми се стори много самотна. И определено не припарваше до ножа.
Майка ми не беше помръднала. Аз й махнах и тя ми махна, но Отис отново не реагира. От време на време той плюеше дълги струи тютюнев сок, които капеха пред задните колела. Триеше устата си с мръсен ръкав, или левия, или десния, зависи коя ръка държеше лост в момента. Дядо казваше, че Отис е много уравновесен — тютюневият сок капел и от двата края на устата му.
От високото си място виждах зад къщата ни ремаркето с памука и няколко пръснати насред полето смалени шапки. Потърсих с очи мексиканците, които бяха на обичайното си място, и си представих Каубой с нож в джоба, без съмнение много горд с последното си убийство. Чудех се дали е казал на приятелите си. Сигурно не.
За миг се изплаших, защото майка ми беше сама зад нас. Знаех, че няма логика да я убие, но повечето ми мисли бяха нелогични.
Когато видях дърветата до реката, ме обзе нов страх. Боях се да погледна моста, мястото на престъплението. Сигурно имаше кървави петна, доказателства, че се е случило нещо ужасно. Дали дъждът ги беше отмил? Често с дни по моста не минаваше никаква кола или камион. Дали някой беше видял кръвта на Ханк? Нищо чудно доказателствата да са изчезнали.
Наистина ли се беше проляла кръв? Или това беше просто кошмар?
И реката не исках да виждам. По това време на годината водата течеше бавно, а Ханк беше толкова едър труп.
Дали не бе изхвърлен на брега? Проснат на някоя плитчина като риба на сухо? Не желаех точно аз да го открия.