Един фермер каза, че според последния брой на алманаха през октомври щяло да има обилни валежи.
Друг каза, че братовчед му в Оклахома бил наводнен, и тъй като при нас времето идваше от запад, това беше сигурен знак, че дъждовете са неизбежни.
Дядо промърмори нещо в смисъл, че времето от Оклахома идва тук по-бързо от новините.
Имаше много спорове и мнения, но общият тон беше мрачен. Толкова пъти губехме заради времето, заради пазара, заради цените на торовете или семената, че очаквахме най-лошото.
— От двайсет години не е имало наводнение през октомври — заяви мистър Ред Флечър и това предизивка разгорещен спор за историята на есенните наводнения. Изтъкнаха се толкова различни версии и спомени, че темата стана безнадеждно объркана.
Дядо не се включи в препирнята и след половин час слушане си тръгнахме. Той откачи ремаркето и ние потеглихме към къщи, естествено, в мълчание. На няколко пъти поглеждах крадешком към него и го намирах точно както очаквах — оклюман, разтревожен, хванал с две ръце кормилото и сбърчил чело. Не мислеше за нищо друго освен за предстоящото наводнение.
Спряхме до моста и прегазихме през калта до брега на Сейнт Франсис. Дядо я огледа, като че ли можеше да види как се надига. Аз се ужасявах, че Ханк ще изплува внезапно и водата ще го изхвърли на брега до нас. Без да каже и дума, дядо взе една пръчка, широка около два сантиметра и дълга около метър. Отчупи едно парче от нея и я заби с камък в пясъка, където водата беше дълбока пет сантиметра. С джобното си ножче отбеляза докъде стига водата.
— Утре ще дойдем да видим — проговори той за пръв път от много време.
Погледахме новия си метър няколко секунди. И двамата бяхме сигурни, че водата ще се надигне пред очите ни. Когато това не стана, ние се върнахме в камиона.
Реката ме плашеше, но не защото можеше да прелее. В нея беше Ханк, заклан, мъртъв и подут от речна вода, готов да изплува там, където някой можеше да го намери. Щяхме да имаме истинско убийство, не случайно като при братята Сиско.
Дъждовете щяха да ни отърват от Каубой. Освен това от тях реката щеше да потече по-бързо. Ханк или каквото беше останало от него щеше да бъде отнесен надолу към друг окръг или може би дори друг щат, където един ден някой щеше да го намери, без да разбере кой е. Тази нощ, преди да заспя, се молих за дъжд. Молих се колкото се може по-горещо. Молих Бог да ни прати най-големия потоп от Ной насам.
Посред неделната закуска дядо влетя от задната веранда. Един поглед върху лицето му задоволи любопитството ни.
— Реката се е надигнала десет сантиметра, Люк — каза ми той, докато сядаше на масата. — А на запад има светкавици.
Татко се намръщи, но продължи да дъвче. Що се отнася до времето, той винаги беше песимист. Ако времето беше хубаво, беше въпрос на часове да се развали. Ако беше лошо, той и не очакваше друго. Баба прие новината безизразно. Малкият й син се биеше в Корея и това беше далеч по-важно от поредния дъжд. Тя бе израсла на полето и знаеше, че някои години са добри, други не, но животът не спира. Бог ни беше дал здраве и много храна, а не всички можеха да се похвалят с това. Освен това баба не понасяше някой да се вайка за времето. „Нищо не може да се направи“, повтаряше тя.
Мама нито се усмихваше, нито се мръщеше, но на лицето й беше изписано странно задоволство. Тя се беше зарекла, че няма цял живот да се поти на полето за единия хляб. И още по-силно се беше зарекла, че аз няма да стана фермер. Дните й на фермата бяха преброени и още една лоша реколта можеше само да ускори заминаването ни.
Още преди да си доядем, чухме гръм. Баба и мама прибраха чиниите и направиха още една кана кафе. Седяхме на масата, говорехме, слушахме и чакахме да видим колко силна ще е бурята. Мислех, че молитвата ми е чута, и се чувствах виновен, задето си пожелах нещо толкова лошо.
Но светкавиците и гръмотевиците отидоха на север. Не валя. В седем вече бяхме на полето, беряхме памук и мечтаехме за обяда.
Когато тръгнахме за града, само Мигел скочи в каросерията на камиона. Той обясни, че останалите мексиканци работели, а той трябвало да им купи това-онова. Отдъхнах си. Нямаше да се наложи да стоя на две-три крачки от Каубой.
Когато влизахме в Блек Оук, заваля. Не беше някаква страшна буря, само ръмеше леко. Тротоарите бяха пълни с хора, които бавно се скриваха под тентите и балконите в напразен опит да останат сухи.
Заради времето много фермерски семейства не бяха дошли в града. Това стана ясно, когато в киното започна прожекцията от четири часа. Половината места бяха празни — сигурен знак, че това не е нормална събота. Към средата на първия филм светлината премига, а после екранът угасна. Седяхме в тъмното, готови да се паникьосаме и да скочим, и слушахме гръмотевиците.