— Токът спря — каза някакъв разпоредител зад нас. — Моля ви, излизайте по-полека.
Сгушихме се в претъпканото фоайе и загледахме как дъждът плющи по главната улица. Небето беше тъмносиво, а малкото преминаващи коли караха с включени фарове.
Дори и ние децата знаехме, че има твърде много дъждове, твърде много бури и твърде много слухове за наводнения. Обикновено се изсипваха през пролетта и по-рядко наесен. В един свят, където всички бяха фермери или търгуваха с фермери, такъв мокър октомври беше много потискащ.
Когато дъждът поотслабна, хукнахме по тротоара да намерим родителите си. Силният дъжд значеше кални пътища и градът скоро щеше да се опразни, защото фермерските семейства щяха да тръгнат по светло. Татко беше казал, че ще си купува острие за трион, и аз се мушнах в магазина за железария с надеждата да го намеря. Там беше пълно с хора, които чакаха и гледаха времето навън. Понякога се завързваше разговор. Старците разказваха за минали наводнения. Жените си спомняха колко дъжд е валял в други градове — Парагулд, Лепанто и Манила. Пътечките бяха пълни с хора, които само говореха, без да купуват или да търсят нещо.
Проправих си път, като търсех баща си. Железарският магазин беше много стар и към дъното ставаше тъмен като пещера. Дървеният под беше мокър от калта по обувките и тук-там продънен от годините. В края на пътечката се оърнах и се оказах лице в лице с Тали и една четирилитрова кутия бяла боя. Трот носеше два литра. И те като всички останали чакаха бурята да отмине. Трот ме видя и се опита да се скрие зад Тали.
— Здрасти, Люк — усмихна се тя.
— Здрасти — казах аз и погледнах кутията с боя. Тя я остави на пода до себе си. — За какво ти е това?
— А, за нищо — каза тя и продължи да се усмихва. За пореден път осъзнах, че Тали е най-красивото момиче, което съм виждал, а когато ми се усмихваше, забравях ума и дума. Видиш ли едно хубаво момиче голо, започваш да се чувстваш някак привързан към него.
Трот се залепи плътно зад нея като дете, което се крие зад майка си. Тя ме заприказва за бурята и аз й разправих голямата новина как токът беше спрял по средата на филма. Тя слушаше с интерес, а аз не можех да се спра. Разказах й за слуховете, че реката ще придойде, и за метъра, който поставихме с дядо. Тя ме попита за Рики и дълго време говорихме за него.
Естествено, аз забравих за боята.
Лампите премигаха и токът дойде. Дъждът обаче не спираше и никой не излезе от магазина.
— Как е Либи Лечър? — попита тя, като се озърташе някой да не я чуе. Това беше една от големите ни тайни.
Тъкмо щях да кажа нещо, когато се сетих, че братът на Тали е мъртъв, а тя не знае. Семейството им сигурно си мислеше, че Ханк вече си е в Юрика Спрингс, в хубавата им боядисана къщичка. Смятаха, че ще го видят след няколко седмици, а може би и по-малко, ако продължаваше да вали. Погледнах я и се опитах да кажа нещо, но в ума ми се въртеше само колко сразена би била тя, ако кажех каквото мислех.
Обожавах Тали въпреки непостоянството и тайнствеността й, въпреки странните й отношения с Каубой. Не можех да не я обожавам и определено не исках да я нараня. Самата мисъл да изтърся, че Ханк е мъртъв, подкосяваше краката ми.
Почнах да заеквам и забих поглед в земята. Внезапно ми стана студено и страшно.
— Довиждане — успях да кажа аз, а после се обърнах и се върнах до входа.
Когато дъждът спря за малко, магазинът се изпразни и хората забързаха по тротоарите към колите и камионите си. Облаците още тъмнееха, а ние искахме да се върнем, преди да завали отново.
В неделя небето беше сиво и облачно, а баща ми никак не държеше да се измокри в каросерията на път към църквата. Освен това камионът ни пропускаше вода и при по-силен дъжд тя капеше върху жените в кабината отпред. Рядко отсъствахме от неделната служба, но от време на време оставахме вкъщи, ако се канеше да вали. Не бяхме пропускали църква няколко месеца и когато баба предложи да закусим късно и да слушаме радио, бързо се съгласихме. Баптистката църква „Белвю“ беше най-голямата в Мемфис и службите й се предаваха по радиото. Дядо не харесваше проповедника, който бил твърде либерален, но все пак обичахме да го слушаме. А хорът им беше от сто души, с около осемдесет повече от нашия.
Дълго след закуска седяхме около кухненската маса, пиехме кафе и аз също, слушахме проповедта, изнасяна пред три хиляди души, и се тревожехме за резките промени във времето. Възрастните се притесняваха; аз само се преструвах.
„Белвю“ си имаше и оркестър и когато той засвиреше, Мемфис ми изглеждаше на милион километри оттук. Оркестър в църква. Леля Бети, голямата дъщеря на баба, живееше в Мемфис и макар да не ходеше в „Белвю“, познаваше хора, които я посещаваха. Всички мъже носели костюми. Всички семейства карали хубави коли. Наистина друг свят.