Де Вор се усмихна.
— Много любезно от ваша страна, Майкъл. Наистина много любезно.
— Е, Щефан, какво ще кажеш?
Щефан се задържа още миг пред едностранното огледало, после се обърна и погледна към Де Вор. Беше наблюдавал всичко.
— Турнирът… Нарочно загуби, нали?
Де Вор се усмихна доволен, че Леман е забелязал.
— Можех да го бия. Не още от първата игра може би, но вероятно от третата. Той играе по един и същи начин. Такива са си те, американците. Мислят по определен начин и аз като че ли започвам да го разпознавам. Точно затова трябва да отида там. Що се отнася до нас, Европа е мъртва. Изцедили сме всичко от нея. Ако искаме да завършим крепостите, ни трябват парите на американците. Трябва да ги убедим да инвестират в нас — да ги накараме да видят в нас средството, чрез което биха могли да съборят Седмината.
— Ами Кървал? Ти му обеща да убиеш дъртия Еберт. Дали това е умно?
Де Вор се разсмя.
— Ако рекат боговете, дъртият ще умре до шест месеца, той ще си умре, пък аз ще кажа, че е моя работа. Но с нищо няма да им помагам. Не обичам кой знае колко Клаус Еберт — според мене той е надут дърт пръдльо, да си кажем правичката — но той е баща на Ханс. Ако го убием, ще рискуваме всичко. Не, това ще го оставим на съдбата. А ако Кървал възрази… — той се разсмя. — Е, с това можем да се оправим, ако стане и когато стане, нали? Ако и когато.
Глава 8
Огледала
Беше нощ. Ли Юан беше застанал на моста и се взираше в езерото — наблюдаваше как пълната луна танцува върху чернотата. Тонджиян беше притихнал, гостите си бяха тръгнали. Телохранителите му стояха надалече съвсем неподвижни — като статуи в посребрения мрак.
Денят беше дълъг и напрегнат. Беше станал в четири, за да нагледа последната подготовка за погребението на баща си и да посреща пристигащите опечалени. Церемонията беше проведена в най-хубавите часове на сутринта, последвана от неофициално заседание на Седмината. Разговорите с министри и различни висши чиновници бяха погълнали останалата част от следобеда и той се захвана със задачата да върже свободните нишки на бащината си работа и да се подготви за собствената си коронация след три дни. И други неща. Толкова много други неща.
Чувстваше се изтощен, ала трябваше да свърши още много неща, преди да се оттегли в покоите си.
Обърна се и погледна към двореца. Мислеше си колко огромен и пуст изглеждаше без присъствието на баща му. Сега беше останал само той — само Ли Юан, втори син на Ли Шай Тун. Последният от рода. Последният Ли.
Лек ветрец раздвижи тръстиките по края на езерото. Той вдигна поглед и същото онова чувство на оголеност — онова студено, почти физическо усещане за самота — го обля отново. Къде бяха братята, братовчедите му? Или бяха мъртви, или никога не се бяха раждали. И сега беше останал само той.
Тънка облачна паяжина забулваше като воал яркото лице на луната. В далечината самотна гъска прекоси небето и ритмичното пляскане на крилата й я понесе към него.
Той потрепери. Днес се беше преструвал на силен; бе държал лицето си безизразно като стена, зад която криеше чувствата си. Така и трябваше да бъде оттук нататък, защото сега той беше танг и животът му вече не му принадлежеше. Цял ден бе заобиколен от хора — безброй хора, които му се кланяха ниско и изпълняваха каквото им нареди — и все пак никога досега не се беше чувствал толкова самотен.
Не, никога през целия си живот не се беше чувствал толкова опустошен, толкова празен.
Скръцна със зъби — бореше се с чувствата си. „Бъди силен — каза си, — бъди твърд срещу онова вътре в тебе.“ Пое си дълбоко въздух и се загледа в езерото. Баща му беше прав. Само любов не беше достатъчна. Без доверие — без всички онези качества, които превръщаха любовта в нещо твърдо и веществено — любовта беше рак, който изяждаше мъжа и го правеше слаб.
А той не можеше да бъде слаб, защото вече беше танг, беше един от Седмината. Трябваше да остави зад гърба си всички човешки слабости. Трябваше да приеме по-твърда форма.
Обърна се и бързо се отправи по пътеката към двореца.
На вратата на бащините си покои се спря — никак не му се искаше да влиза вътре. Погледна пръстена, тежък и непознат, легнал върху средния пръст на десницата му, и осъзна, че нищо не би могло да го подготви за това. Смъртта на баща му и ритуалът на погребението бяха събития от много голямо значение, ала никое от тях не беше толкова истинско като този прост, личен момент.
Колко често беше идвал от градината и бе намирал баща си, седнал зад бюрото, а наоколо — секретарите и министрите му. Колко често старецът бе поглеждал нагоре и го бе забелязвал там, където стоеше сега, и с лека сдържана усмивка го бе канил да влезе.