Протегна ръка и извади първата папка от купчината. Вътре имаше един-единствен лист — от Клаус Еберт в „Джен Син“: документ, с който се отказваше от правата си върху тринайсет патента в областта на специалното производство на храна. Преди баща му да умре, Еберт беше предложил патентите да бъдат предоставени на конкурентите му, за да помогнат за увеличаването на производството на храна за Град Европа. Според оценката те струваха двеста и петдесет милиона юана на свободния пазар, но Еберт ги беше предоставил безплатно, като дар на своя танг.
Ли Юан придърпа папката по-наблизо, посегна, взе четката и се подписа под документа.
Остави папката встрани и взе друга от купчината. Това беше обобщение на патоанатомичния доклад, който беше поръчал за баща си. Прочете го, подписа го и го остави над другия документ. Нищо. Не бяха открили нищо. Според лекарите баща му беше умрял от старост. От старост и от разбито сърце.
Глупости, помисли си той. Пълни глупости.
Изпухтя нервно, после посегна към третата папка и я отвори почти разсеяно. След това забеляза какво е и рязко се дръпна назад. Устата му беше пресъхнала, сърцето му се разтуптя яростно. Това беше резултатът от генотипния тест, направен на Фей Йен и детето й.
Затвори очи от болка; изведнъж беше започнал да диша на пресекулки. Значи сега щеше да разбере. Да разбере със сигурност и завинаги кой е бащата. Да разбере на кого дължи болката и огорчението от последните няколко месеца.
Наведе се отново напред. Не си струваше да се бави. Не си струваше да отлага неизбежното. Придърпа папката и се насили да я прочете; всяка дума сякаш го режеше и раняваше. И после свърши.
Бутна папката и се облегна назад. Значи…
За миг остана неподвижен, мълчалив — обмисляше възможностите; после протегна ръка и докосна звънеца за повикване.
Почти веднага вратата вдясно се отвори. Нан Хо, майсторът на вътрешните му покои, беше застанал там с наведена глава.
— Чие хсия!
— Донеси ча, майстор Нан. Трябва да проведа един разговор.
Нан Хо вдигна глава.
— Да изпратя ли да повикат вашия канцлер, чие хсия!
— Не, майстор Нан — искам да поговоря с тебе.
— Както желаете, чие хсия.
Когато той излезе, Ли Юан се наведе и придърпа към себе си голямата книга с тежка подвързия. Стилизирани дракон и феникс, изрисувани в злато, бяха отпечатани върху яркочервената копринена подвързия. Вътре, на заглавната страница, на ръка беше изписан цитат от Ли Чи, древната Книга на обредите, на оригинален мандарин.
„Смисълът на брака е да създаде съюз между двама души от различни родове, а целта му е да служи, първо, на предците в храма и, второ, на идното поколение.“
Потрепери. Така си беше. Открай време беше така за такива като него. И все пак беше мислил, че е възможно да се ожениш по любов. И така бе предал своя род. Беше се опитал да бъде такъв, какъвто не е. Защото той беше хан. Хан до мозъка на костите си. Сега го беше разбрал.
Ала още не беше късно. Можеше да започне отново. Да стане такъв, какъвто не беше успял да бъде. Добър хан, оставил зад гърба си всички призраци на другите „аз“.
Прелисти страниците напосоки, едва забелязвайки лицата, които го гледаха от тях. Тук бяха представени сто най-добри партии, девойки, избрани от двайсет и деветте Низши фамилии. Всяка се различаваше с нещо от другите, притежаваше някакво специфично качество, с която я препоръчваха, ала на него му беше все едно. Сега беше важно само това: да се ожени и да има синове. Да направи рода си отново силен и да запълни заобикалящата го празнота.
Защото всичко друго беше по-добро от това, да се чувства така. Каквото и да е.
Затвори книгата и я бутна настрани, после се облегна назад и затвори очи. Едва се беше отпуснал, когато на вратата се почука.
— Чие хсия?
— Влез — каза той и отново се наведе напред. Усещаше умората като сол в кръвта си, тя му тежеше и го теглеше надолу.
Нан Хо влезе пръв с наведена глава, протегнал подноса пред себе си. Следваше го ше ту — „езикът“, дегустаторът. Ли Юан наблюдаваше почти равнодушно как Нан Хо подреди съдовете за ча на една ниска масичка, след това наля и предложи първата купичка на ше ту.
Мъжът отпи, върна му купичката, поклони се любезно и на устните му заигра малка доволна усмивка. Изчака минута, обърна се към Ли Юан и се поклони ниско, като падна на колене и докосна с чело пода. После се отдалечи.