Мъжът залитна край него и се подпря несигурно на стената, навел глава, като че ли беше пиян. За миг сякаш аха-аха щеше да загуби съзнание; цялото му тяло висеше отпуснато под протегнатата му ръка. После вдигна глава и се протегна странно, сякаш се мъчеше да се отърси от нещо. Чак тогава Аксел разбра какво прави онзи. Пикае.
Аксел извърна глава, след това се обърна обратно — беше доловил някакво раздвижване зад себе си. Двама стражи бабанки — хан — облечени в тъмнозелените униформи на „Джен Син“, а не в пепелявосиньото на силите за сигурност, тичаха с извадени палки към мъжа.
— Какво си мислиш, че правиш бе, да ти еба майката? — кресна единият и грубо го сръга.
Онзи залитна към стената.
Беше едър — или някога е бил едър — но сега дрехите му висяха около тялото. Дрехите му също бяха хубави, но както и на повечето хора, които се събираха тук, бяха целите в кир и мръсотия. Лицето му също беше болнаво. Кожата му беше на петна, лявото му око — почти затворено; тъмна, жълто-зелена синина покриваше почти цялата му лява буза. Вонеше, но и това не беше нещо необичайно — тук се навъртаха предимно просяци.
Погледна към стражите със замъглени очи, след това вдигна брадичка — сякаш припомнил си отдавна забравен жест на гордост.
— Идвам при генерала — каза несигурно; гордостта бавно изтичаше от него, докато най-накрая главата му отново клюмна. — Нали разбирате… — измърмори оправдателно; един мускул на бузата му беше започнал да трепка. — Предаването на поста… за това съм дошъл. Видях го по новините. Чух го. „Елате тук“ — така казаха. И ето на, дойдох.
Стражът, който беше заговорил пръв, изсумтя от отвращение.
— Лайнар такъв! — измърмори той. — Шибан лайнар. Ти какво си мислиш, бе, та пикаеш на стената на танга? — след което без предупреждение замахна с палката и фрасна просяка отстрани по главата.
Човекът се строполи долу и изстена силно. Щом падна, двамата стражи му се нахвърлиха, надвесиха се над него и започнаха да го удрят по главата и по тялото, докато той не затихна неподвижен.
— Шибан лайнар! — повтори първият и отстъпи назад. Обърна се и хвърли гневен поглед към насъбралата се тълпа. — Какво гледате, бе? Я вървете на майната си! Чупка! Майната ви! Хайде, докато не съм ви подпочнал и вас! — вдигна заплашително палка, но вече го бяха разбрали. Бяха започнали да отстъпват назад още щом се обърна.
Аксел остана там още малко — напрегнат, разтреперан от гняв; после се обърна. Нищо не можеше да направи. Или поне нищо, което не би му докарало беля на главата. С двама би се справил, но из цялата зала се бяха пръснали петдесетина и повече от тия копелета — блъскаха всеки, който им се изпречеше на пътя, и въобще се стараеха да се правят на колкото се може по-неприятни. Знаеше ги тези хора. Мислеха се за голяма работа — големи бойци, обучени да се справят с всичко — но повечето от тях не се бяха справили с основния курс на обучение в силите за сигурност, или ги бяха докарали от Плантациите, където стандартите бяха много по-ниски. В много случаи поведението им беше просто форма за компенсация на провала, задето се налагаше да носят тъмнозелени униформи на частна охрана, а не имперското синьо.
Отстъпи назад, обърна се и си запробива път през тълпата, чудейки се колко ли още щяха да ги принудят да чакат. Бяха започнали да се редят на опашка преди три часа, а коридорът към главния транзитен проход беше претъпкан далече преди Аксел да пристигне. Съвсем за кратко му беше хрумнало да се върне — дори и мирисът на тълпата бе достатъчен, за да му се догади на човек — ала беше останал, решен да попадне сред две хилядите „късметлии“, които щяха да бъдат допуснати в имението на Еберт за тържествата.
Беше се облякъл специално. Беше излязъл и си бе купил най-грубите и най-мръсни дрехи, които бе успял да намери. Беше си сложил груба работническа шапка — твърда черупка от черна пластмаса, също като обърната надолу купа за ориз — и си беше нацапал лицето. Сега почти не се отличаваше от останалите. Просяк. Лайно от най-долните нива.
Огледа се — очите му сновяха от лице на лице и забелязваха гнева и отчаянието, напразността и начеващата лудост. Очите им играеха, кожата им имаше нездрав пепеляв цвят, който свидетелстваше за дълги години лишения. Бяха мършави — всичките до един; някои бяха толкова болезнено недохранени, че му беше трудно да повярва, че са все още живи, все още мърдат изпосталелите си, крехки крайници. Той ги гледаше като омагьосан, наред с отвращението изпитваше силна инстинктивна жалост към тях; мнозина от тях не бяха имали никакъв избор — знаеше го. Бяха паднали ниско дълго преди да се родят и нищо в този свят не можеше да промени съдбата им. По това той се различаваше от тях. И той беше паднал, но за него имаше втори шанс.